СтелаПро

Жан Пол Сартр (21 юни 1905 г. – 5 април 1980)

Жан-Пол-Шарл-Аймар-Леон-Йожен Сартр (на френски: Jean-Paul-Charles-Aymard-Léon-Eugène Sartre) е роден в Париж, в буржоазно семейство и е единствено дете. Сартр не познава баща си, който умира от треска малко след раждането му. Авторитетното място на баща заема дядо му Шарл Швайцер, който се занимава с обучението му до 10-годишна възраст. Времето от 1907 до 1917 г. младият Сартр прекарва обграден от ласките и вниманието на семейството на майка си, което развива у него известена степен на нарцисизъм. От малък Сартр проявява огромен интерес към книгите, които опознава в богатата библиотека на дядо си.

Този период завършва в 1917 г., когато майка му се омъжва повторно. Преместват се в Ла Рошел, където Сартр се сблъсква с контраста между реалния свят и приказката, в която живее до 12-годишна възраст. Заради болест се връща в Париж през 1920 г. Поради съображения за неговото образование, майка му решава да останат в столицата.

На 16 години Сартр продължава образованието си в лицея “Анри IV”. Там се запознава с бъдещия писател Пол Низан, който се превръща в най-добрия му приятел в продължение на дълги години до войната, когато той умира. Двамата приятели се справят с особена лекота с елитния училищен профил и завършват успешно средното си образование. Сартр се откроява бързо от останалите с революционния си дух. Полага изключителен труд в следването си, като чете повече от 300 книги годишно, пише песни, поеми, новели и романи. Създава множество приятелства с хора, който впоследствие ще се превърнат в известни личности, като Раймон Арон. През тези 4 години той не проявява никакъв интерес към политиката.

През 1939 г. Сартр е мобилизиран във Френската армия, където служи като метеоролог. Немските кавалеристи го пленяват през 1940 г. и той прекарва девет месеца като заложник в Нанси, а най-накрая – и в Stalag (в Германия – лагери за военнопленници) . През прекараното там време написва и първата си театрална пиеса. Заради крехкото му здраве Сартр е освободен през април 1941 г. Той отново започва работа като учител, след като му е върнат статутът на цивилен.

След като се завръща в Париж на 21 май 1941 г., Сартр участва в учредяването на тайната група Socialisme et Liberté заедно с писатели като Симон дьо Бовоар, Мерло-Понти и други. Socialisme et liberté скоро се разпада и Сатр решава да пише, вместо да се замесва в активна съпротива. Точно тогава той написва „Погнусата“ (La Nausée), “Битие и Нищо” (L’Être et le Néant), „Досиетата” и „Без изход”, като нито една от тях не била цензурирана от немските окупационни власти.

След август 1944 г. и освобождението на Париж той е изключително активен сътрудник в Combat, вестник, създаден от Албер Камю, философ и автор, споделящ сходни убеждения с неговите. Сартр и Бовоар остават приятели с Камю, докато той не се отказва от комунизма. Според Камю, Сартр е „писател, който се съпротивлява”, а не „съпротивляващ се, който пише”.

Сартр добива огромна популярност след Освобождението на Франция от немската окупация. Разпространява идеите си чрез политическото, литературно и философско издание Les Temps modernes (Модерните времена), което Сартр основава през 1945 г. За списанието допринасят също така и Симон дьо Бовоар, Мерло-Понти и Раймон Арон. Les Temps modernes поставя принципите за отговорността на интелектуалците пред своето време, както и за ангажираността на модерната литературата. Позицията на Сартр доминира всичките интелектуални дебати през втората половина на 20-ти век.

Публикацията на „Екзистенциализмът е хуманизъм“ (1945) става без знанието на Сартр, който я определя като необходимо опростена, но трудно сравнима с труда, който тя включва.

Екзистенциализмът стига своя връх. Всеки иска да бъде екзистенциалист и да живее като такъв. Сен-Жерман-де-Пре, кварталът, в който живее Сартр, се превръща в център на екзистенциализма, както и място, привличащо множество културни дейности. Рядко явление за френската философия е да получи толкова силен отзвук в публичното пространство. Това явление може да се обясни с факта, че всеки успява да стигне чрез своя прочит на творчеството на Сартр до екзистенциализма, и до постановката, че той изисква пълната свобода и отговорност за действията на хората пред тях самите, както и пред другите. Тези идеи се вписват напълно в особения климат след войната, където се смесват радостта и спомена за жестокостите.

Тръгвайки от идеята, че съществуването предшества същността, Сартр развива позицията си за свободата и значимостта на личния избор в “Битие и Нищо”, и по-специално в примера “Сервитьорът на кафе” (Le garçon de café). Във връзка с неизбежната обвързаност на всеки човек с обществото и нуждата от нея за съществуването на индивида Сартр казва “Адът, това са другите” (“L’enfer, c’est les autres”).

Сартр е активен поддръжник на Кубинската революция от 1960 г. В подкрепата си към борбата на революционерите Сартр се сближава с Че Гевара и Фидел Кастро. За Кастро Сартр казва: “Харесах го, странно е, харесах го много.”

Сартр продължава докрай социалистическата битка, поддържайки маоизма. Революционният вестник “Народната кауза” (“La cause du peuple”) е бил застрашен от изчезване до 1971 г., когато Сартр става главен редактор. Дълги години Сартр подкрепя левите и феминистки движения.

Произведенията на Сартр са повлияли на не едно поколение интелектуалци. Той заявява необходимостта от обществена ангажираност на хората на мисловния труд. Сартр е привърженик на идеята за марксистка революция, но не дава подкрепата си на Френската комунистическа партия, подчинена на СССР, което не задоволява изискванията му за свобода. Сартр членува в комунистическата партия до 1956, когато е потушено Въстанието в Будапеща. Заедно със Симон дьо Бовоар и приятелите си търсят политическо решение, отхвърляйки капитализма и сталинизма. Верен на своите идеи и принципи, Сартр отказва почестите, и по-специално Нобеловата награда за литература през 1964 г.

http://bg.wikipedia.org/wiki/Жан-Пол_Сартр