СтелаПро

Archive for June, 2010

Досега му вървеше много. Напусна голямата Агенция за недвижими имоти и създаде своя. Нае две брокерки на работа и за кратко време, като отклони клиенти, той продаде апетитни парчета земя край морето и скъпи имоти в града и предградията. Избираше преди всичко клиенти англичани, които превеждаха парите по неговата сметка и така не виждаха за какви големи комисионни става въпрос.
Купи си апаратамент в най-престижния квартал на града. Тогава най-после Кати се съгласи да се оженят. Малко преди да се роди малкият, смени колата с мерцедес. Кати искаше нова кола и той я купи на лизинг. След една успешна сделка с десет декара земя на първа линия море, купи офиса. Взе ипотечен заем и купи ново помещение в суперцентър.
Но не беше предвидил кризата. Пазарът умря за броени месеци. Наложи се да уволни брокерките. Сега работеше сам. Беше заделил доста голяма сума за такива месеци, но тя се топеше.
Кати не искаше да чуе за кризата. Тя изискваше нейния лукс. При една козметичка ходеше на кола маска, при друга за епилация на мустаче, при трета за изящество на веждите. Обслужваха я двама известни масажисти, а фитнес треньорът и` беше особено взискателен. Куафьорът при когото си правеше косата беше прочут не само в крайморския град, но и в цяла Европа. За дрехи и обувки ходеха до Истанбул в новия МОЛ, за да е сигурна, че купува от известна марка.
Непрекъснато сменяха бавачките, грижещи се за малкия. Той успя да удържи победа и след като синът му навърши три години, го дадоха в известна детска градина. Условието беше да го води и взема той, защото Кати не можеше да става рано и да позволи появяването на сенки под очите и`.
§
Днес се надяваше, че клиентът ще хареса мезонета в новата кооперация на крайбрежния булевард. Офертата му беше лична. Мезонетът беше на шести и седми етаж, раздвижен, в баварски стил с морска гледка. Но клиентът се отказа.
Той остана в огромната празна трапезария на жилището, което до преди малко предлагаше за оглед, заключи външната врата, след това се качи по витата стълба на втория етаж, излезе на покривната тераса и погледна надолу.
Не му оставаше никакъв друг изход. Вече два месеца не беше плащал вноските по лизинга и ипотеката, а всички опити да продаде дори на половин цена офиса, се оказаха напразни. Дължеше пари на всички приятели. Качи се на парапета. Погледна надолу.
Продавачката от големия мебелен магазин на партера беше излязла да пуши и го видя. Веднага звънна на свой приятел в Районното управление на МВР, което се намираше през две улици. Пристигна полицейската кола.
Опитаха се да разбият вратата на мезонета, но тя беше масивна и добре укрепена. Съседите отвориха апартамента до мезонета. Пуснаха полицейския психолог на терасата през един прозорец до тази, откъдето гледаше самоубиецът.
Психологът – дребен черноок мъж се зае:
- Ти ли си собственикът на мезонета?
- Не, един грък е собственик. Аз съм брокерът, който го продава.
- Доколкото виждам не си в настроение, но всички изпадаме в такива дупки понякога.
- Аз вече съм в пропастта и нямам друг изход.
- Сигурно дължиш пари, но всички дължим. От памтивека. Даже основната християнска молитва е “прости нам дълговете, както ние прощаваме на длъжниците си”.
- Аз съм атеист – каза той и се заклати, после тръгна по парапета, като въжеиграч.
Психологът се изпоти, защото пожарната не идваше, а самоубиецът беше на път да падне.
- Недей така, слез обратно на терасата, а аз ще ти разкажа за себе си. Убеден съм, че моето финансово положение е по-лошо от твоето. – Полицейският служител се мъчеше да го предразположи.
Униформените през това време проверяваха дали могат да влязат в мезонета от съседните апартаменти, но се оказа невъзможно. Трябваше да чакат пожарната.
- Единият ми син учи в Германия, а другият в столицата. С жена ми получаваме мизерни заплати. За да ги издържам продадох бащината си къща. – продължаваше психологът.
Брокерът-самоубиец започна да се връща обратно по парапета.
- Не се хаби, ако ме разубедиш да сложа край на живота си няма да ти платят повече – каза съвсем убедено.
- Ако имаш застраховка ще изгори – отново започна черноокият психолог. – На жена ти нищо няма да дадат.
- Аз имам застраховка на сина си. Ще му дадат. Тя е голяма.
- Няма застраховател, който плаща при самоубийство. Абсолютно сигурен съм.
Брокерът скочи обратно вътре в терасата.
- Как не съм се сетил! Трябва да откупя първо застраховката! – вече споделяше с психолога.
- Аз ще дойда сега на вратата на мезонета и ти ще ми отключиш, нали?
- Да, ела. – брокерът беше съгласен.
Когато отвори, го нападнаха двама униформени и една медицинска сестра с голяма сприцовка успокоителни. Свалиха го и го качиха в линейката. Пациентът вече беше упоен. Малко преди да потеглат към болницата, мобилният телефон на брокера звънна. Сестрата го извади от джоба му и го подаде на психолога. Чак тогава пристигна пожарната кола.
§
Психологът постави апаратчето до ухото си и преди да успее да проговори го заляха с тирада от думи:
- Да не забравиш да вземеш малкия! Аз съм при моя фризьор, но ще ми трябват пари, защото една приятелка ще прави женско парти..
- Няма да може…
- Стига с тези твои огледи! Обади се на майка си да вземе детето, ти като не можеш! Имам само триста лева. Веднага идвай като ти казвам!
- Искам да …
- Нямам време да слушам баналните ти обяснения. Внимавай да не ме оставиш да чакам, след като си направя прическата!
- Госпожо! – но отсреща жената беше затворила.
Психологът подаде GSM-а на един от колегите си. Той си беше свършил работата. Другото вече беше в техните задължения.
§
Вечерта психологът и съпругата му, седяха в креслата пред телевизионния екран и гледаха новини по местната кабелна телевизия. Съобщиха за трагичен инцидент. След успешно предотвратяване на самоубийство, линейката която отвеждала самоубиеца в болницата се преобърнала и на място загинал пациентът, а медицинските лица тежко пострадали.
Даваха интервю със съпругата на починалия. Тя нескопосано обясняваше, че чак като и` звъннали от детската градина, че никой не е дошъл за детето, разбрала че нещо е станало с нейния изряден съпруг. Непрекъснато гледаше към камерата и трепкаше с изкуствени мигли.
- Тази кикимора сега ще си живурка с голямата застраховка! – каза с презрение психологът.
- Трябва да си направим и ние застраховки – живот! – добави жена му.

Откакто се върна от САЩ, спортистът осъществи много промени в живота си. В материален план за това помогнаха спестяванията му. Там той работеше като треньор на деца и живееше пестеливо.
Първо си купи широко жилище на старо в един двадесет етажен блок, на старо. Направи ремонт и му останаха пари за кола. После започна работа към един спортен клуб, а се нае и с няколко секции в тухникумите, така че месечните му доходи се оказаха прилични.
Но с някои битови неуредици не можеше да свикне. Например с обстоятелството, че през стената се чуваха кавгите на съседите и писъците на жената, когато мъжът я биеше. Много го дразнеше и дядото с бастуна, който го засичаше често в асансьора и го питаше кога ще се ожени и защо не вижда млади моми около него.
§
Оказа се, че учениците имат класна работа и отлагат масово тренировката. Спортистът се прибра рано следобед. Майка му беше донесла сърмички с лозов лист, а имаше и хубаво червено вино в хладилника. Беше решил да си почине, хапвайки от любимото ястие. В Америка българските госби най-много му липсваха.
Но съседите не се интересуваха, че той иска спокойствие и релакс. Започна се с обичайните крясъци и след това пищенето на жената говореше, че я бият.
Спортистът излезе по чехли в общия коридор на етажа и звънна в съседите. След голямо блъскане и хлопане му отвори плешивият съсед по потник, а жената надничаше зад него с размазан грим и разчорлена коса.
Спри да биеш жена си, защото ще извикам полиция! – каза с подчертано равен тон Спортистът.
А бе я не се меси в нашите семейни работи!
Спортистът влезе в коридора и хвана съседа за гушата.
Ако нямаш с кого да се биеш, аз съм насреща.
Плешивият го удари с юмрук в слънчевия сплит и това преля чашата.
Спортистът му удари два юмрука и бабаитът падна на пода. В това време набитата съпруга започна да крещи и да вика:
Помощ, пребиха мъжа ми! Помощ.
Появи се старчето с бастуна. Спортистът беше излязъл вече и казваше:
Да не съм чул повече крясъци, ясно ли е? Иначе ще извикам полиция следващия път!
След като влезе обратно в апартамента си и затвори вратата, Спортистът чу жената да вика по стария човек:
Какво си зяпнал бе дъртак! Да не изтървеш нещо!
Минке, ти нали викаше за помощ?
Ти ли ще помогнеш, бе! Тази буца Спортистът само като те бутне с пръст и ще паднеш!
Плешивият бияч псуваше и се заканваше.
§
Мъжът на Минка даде под съд Спортиста за нахлуване и побой. Адвокатът му беше извикал за свидетел дядото с бастунката. В залата цареше унила атмосфера. Оказа се, че дядото е на деветдесет, но държелив. Стоеше прав, подпрян на бастунчето си и даваше показания.
Адвокатът на плешивия, грижливо гледан мъж на около петдесет, с катинарче и къса подстрижка питаше:
Видяхте ли ищеца съборен на пода от обвиняемия?
Аз чувам добре. Не виждам хубаво. Чух, че Минка вика за помощ и затова излязох. После момчето де, спортиста каза, че ще извика полиция следващия път.
Съвсем нищо ли не видяхте?
Видях Минка чорлава и насинена. Ама той мъжът и` правилно я бие. Тя е голяма уруспия!
Секретарката, която записваше на компютъра се обърна към съдията, за да го пита как да напише последната дума.
Господин съдия, моля да обърнете внимание на свидетеля да не употребява обидни квалификации, защото моят клиент ще се принуди да съди и него!
Преди обаче съдията да каже каквото и да било, дядото се разсърди:
Ти за какъв ме вземаш бе момче, мене той няма да ме съди! Какво ще ми вземе, голия стар гъз ли? Тя Минка това работи – такова се с женени мъже, а после нейният ги кара да му плащат, за да не ги издаде на жените им! Затуй я бие!
Слушай старче, тук се отговаря само на въпросите. Нямаме време да ти слушаме глупостите! – от лустрото на адвоката не остана нищо. Той беше вбесен на кьоравия старец.
Имате ли други въпроси към свидетеля, господин адвокат? – запита съдията.
Не, нямам!
Адвокатът на подсъдимия също нямаше въпроси към свидетеля. След изслушване на двете страни, съдията отсъди сто лева глоба на Спортиста, за навлизане в частната собственост на съседите, защото това единствено се доказа от противоречивите показания на страните.
Когато излизаше от съдебната зала, Спортистът забеляза, че дядото още седи на креслото в коридорите на съда.
Ти защо още чакаш? – попита го.
Ами аз се съгласих да дойда, ако ме доведат и върнат, ама още ги няма да ме вземат , пък забравих да питам кого да търся като свърша.
Ти дойде със служебна кола, така ли?
Да, ама май ме забравиха!
Хайде идвай да те водя у дома!
Спортистът кимна на адвоката си и двамата буквално пренесоха стареца надолу по стълбите до колата на паркинга.
Ти хубаво влизаше в разговор с мене в асансьора, ама аз вместо да те поканя на чай да ме осведомиш за всички съседи, си навляках неприятности. Ще ми дойдеш на гости тази вечер, нали?
Ако имаш домашна ракийца ще дойда. Чай не пия! Само когато съм болен.

Пепа срещна Маги на улицата. В гимназията се знаеха, макар че учеха в различни паралелки. Маги записа да следва икономика в София, а Пепа в Свищов. Не бяха се виждали от години. Разприказваха се. Оказа се, че и двете са омъжени и имат по едно дете. Пепа се оплака, че е останала без работа и се чуди къде да си намери. Маги и` предложи да почне в тяхната Счетоводна кантора, търсели още един счетоводител, че се нагълтали с много фирми.
§
Пепа заведе момиченцето си на градина и отиде за първи ден в Счетоводната кантора на съученичката си. Назначиха я на тримесечен временен трудов договор. Такава била традицията на фирмата – да се провери служителя в изпитателен срок най-напред.
Управител на счетоводната къща беше съпругът на Маги – висок, синеок, красив мъж. Той имаше благ и възпитан характер и през по-голямата част от деня се срещаше с приятели по кафетата. Наричаше ги “делови срещи”. Работата по осчетоводяването на фирмите се извършваше от жена му Маги и още две колежки.
Приеха Пепа много радушно и още първия ден я натовариха с много работа.
Понеже Пепа беше много експедитивна и знаеше всички нови правилници и подзаконови актове, много бързо се превърна в главната помощничка на Маги.
§
Почти изтичаше третия месец от изпитателния срок по трудов договор. Двете с Маги бяха станали много близки. Тази вечер останаха след работа да приключват един отчет. В кухненския бокс на офиса Пепа свари горещ шоколад, за да се подкрепят и си починат малко. Разприказваха се. Как са се запознали с мъжете си, кога се е появило детето. Изведнаж на лицето на Маги се появи странна гримаса, почти като маска.
- Ние с Краси бяхме последната година в една група в института. Той се премести от “Икономика на строителството” в “Счетоводство и контрол”. Като разбраха, че не е обвързан, колежките, които нямаха сериозни връзки се лепнаха за него. Но той все при мене идваше, от моите записки преписваше, взехме да учим заедно и така до завършването. Но нищо сериозно. Понякога излизаше с друга колежка на кино или на театър. Като завършихме, най-внезапно ми направи предложение. Искаше да ме представи на родителите си. Аз само това чаках. А и нямах намерение да се връщам при нашите на село. Сгодихме се, заживяхме при неговите родители в голямата къща в центъра на града. Насрочихме дата за сватбата. Първият уикенд, когато родителите му отидоха на вилата си в Странджа, а ние останахме сами, се опитахме да правим секс. Ама на Краси не му става. Мъчихме се ,че тъй, че иначе… На следващия уикенд пак така. Направихме сватбата, а на мене ми закъснява. Тестът показа, че съм бременна. Че като се почна “Това дете не е мое. .. Кажи на кого е! Затова ли се ожени за мене!”
Маги беше изпаднала в някакво изповедническо настроение. Пепа мълчеше. Не знаеше какво да каже. Опита се да отклони разговора. Но се нагнети конфузия.
§
На другия ден Маги започна да избягва Пепа. В края на седмицата и` се извиниха, че не са преценили добре. Оказало се, че не им е нужен още един счетоводител. Освободиха я.
Като се прибра, нейният мъж беше взел детето от градината и я чакаше. Тя с мъка му раказа, че са я уволнили. Съпругът и` не попита нищо, но тя му разказа.
- Не съм я карала да прави изповед, пък и няма на никого да кажа! – Пепа се оправдаваше. – А и на кого му пука за техните интимни отношения!- не смееше да го погледне.
- Е, аз гладни няма да ви оставя, но ще трябва да намалим разходите. Предлагам да прекратим с развлеченията. Ще се наложи да се задоволим само със секс вечер. – той и` се усмихна, намигвайки .
Тя се разсмя. Високо, на глас.

Николай Лилиев (псевдоним на Николай Михайлов Попиванов) (26 май 1885 – 6 октомври 1960)

Роден е в семейство на потомствени учители и свещеници, но от малък остава кръгъл сирак. Основно образование получава в родния си град, а после завършва търговска гимназия в Свищов през 1908.

Литературните му интереси се проявяват още през ученическите години, но тласък за поетическа изява му дава срещата с Димитър Подвързачов към края на 1903 година. По това време Лилиев е чиновник в старозагорската земеделска банка и е отпечатал само две пародии в сп. „Българан“, подписани с инициали.

През 1905–1906 година следва три семестъра литература в Лозана, откъдето изпраща стихове в списанията „Ново общество“ и „Демократически преглед“.Живее в една квартира с Хр.Досев и е близък до неговите толстоистки търсения. През 1907 е чиновник в Долна баня,където се запознава със С.Ничев -основал толст.комуна там; запознава се и с Димчо Дебелянов, среща се за пръв път с Владимир Василев и Боян Пенев, с които е свързана творческата му съдба. През 1908–09 година е учител в III мъжка гимназия в София. Заедно с Димчо Дебелянов се радва на покровителството на Димитър Подвързачов и на приятелството на млади поети, журналисти и художници от неговия артистичен кръг. Същата година в сп. „Съвременник“, № 2, под стихотворението „An die Natur“ („Към природата“) за пръв път се подписва с псевдонима Николай Лилиев, измислен от редактора на списанието Г. Бакалов.

През есента на 1909 година Лилиев спечелва конкурс и заминава за Париж, където следва търговски науки със стипендия на Министерството на търговията. От Париж изпраща стихотворения, които Подвързачов и Дебелянов публикуват в списанията „Съвременник“, „Оса“, „Смях“, „Наш живот“, „Демократически преглед“, „Съвременна мисъл“ и др. В хумористичните издания се подписва с псевдонимите Одуванчик, Анонимус, Лилипут. Кореспонденцията на тримата поети е ценен документ за епохата и за равнището на епистоларната култура.

През 1910 година Лилиев е представен с 14 стихотворения в първата „Антология на българската поезия. От Вазова насам“, съставена от Д. Подвързачов и Д. Дебелянов. След завръщането си от Париж (лятото на 1912 г.) е учител в търговската гимназия в Пловдив (1912–13) и в Свищов (1913–15).

По време на Балканската война е граждански мобилизиран в Стара Загора. През 1914 година участва със стихове, преводи и критика във всяка от петте книжки на редактираното от Д. Подвързачов сп. „Звено“. През Първата световна война е редник и кореспондент. След войната работи в Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост, в издателството на Александър Паскалев, в Дирекцията по печата във Външното министерство, в различни редакции. Първата му книга „Птици в нощта“ излиза в две издания. От началото на 1920 година Владимир Василев започва да издава сп. „Златорог“ и привлича Лилиев за съредактор и постоянен сътрудник.

През 1921 година Лилиев заминава (заедно с проф. Н. Михов) за Виена и до септември 1924 година работи последователно в големите библиотеки на Виена и Мюнхен върху подготовката на историческа библиография за българския стопански живот през вековете. В тези години стриктно изпълнява ангажиментите си към сп. „Златорог“, като осигурява голяма част от чуждестранната кореспонденция на списанието. През 1922 година излиза книгата му „Лунни петна“ (наградена от Министерството на просвещението).

От есента на 1924 до 1928 година и от 1934 година е драматург на Народния театър в София.

След поемата си „Родина“ (1925) в продължение на 9 години Лилиев не публикува нови стихове. Тази пауза е белязана с две важни събития в творческата му биография. В края на 1931 година се появява антологичната му книга „Стихотворения“, а през март 1934 в „Златорог“ излиза цикълът „При морето“ — последните стихове, които поетът отпечатва приживе. Те са свързани с пребиваването му във Варна, където е преподавател по френски език (1932–1934) в Търговската академия. Цикълът предизвиква широк отзвук. Възприема се като поетическо възкресение и обновление, като нова стилистична ориентация на поета.

Като драматург в Народния театър в София (1934–1960) Лилиев оставя трайни следи в българската театрална култура. Възражда и следва най-добрите традиции на театъра, положени от Пенчо П. Славейков и Пейо Яворов. Присъствието му се оказва особено стимулиращо за развитието на българската драматургия. Привлича за каузата на театъра най-добрите български писатели и преводачи. Превежда за нуждите на репертоара огромна част от европейската класическа и съвременна драма: Уилям Шекспир („Сън в лятна нощ“, „Ромео и Жулиета“, „Крал Лир“), Пиер Корней („Сид“), Морис Метерлинк („Чудото на Св. Антоний“), Хуго фон Хофманстал („Електра“), Виктор Юго („Ернани“), Алексей Толстой („Цар Феодор“), Хенрик Ибсен („Малкият Ейолф“) и др. Името на поета е свързано с разцвета на българския театър през 30-те и 40-те г.

След комунистическия преврат на 9 септември 1944 поезията на Лилиев е обречена на забрава и отрицание от страна на официалната комунистическа литературна критика. Избран е за академик (1945); участва активно в изданията на Института за литература при БАН, но повече не написва нито ред поезия.

От началото на века до войните Лилиев е един от най-талантливите поети на България. След появата на първите му книги неговата поезия се оказва в центъра на критичните полемики. Тя се свързва с върха и залеза на българския символизъм.

“Николай Лилиев е може би най-чистият, най-завършеният български лирик, ако имаме предвид красотата на задушевното звучене и голямата изисканост на стохотворната техника. Лилиев се прекланя пред сложността на човешката душа. Но и се стреми да я разбере, като потъва в не малко от нейните дълбочини, в нейните тайни. Поетът често чува нечувани гласове. Пътува извън границите на очевидното. Прекрачва доста прагове пред неизвестното от вътрешния живот на индивидуалността.” (из книгата на проф. д. ф. н. Юлиан Вучков “Върхове в историята на българската литература”).

Поезията на Лилиев е преведена на множество европейски езици, името му неизменно присъства в европейските литературни речници и енциклопедии.
НА страшен съд
вървят
тълпи,
не спи,
кипи
градът.

По вечен път
гъмжат,
сами,
тъми,
гърми
градът.

и нийде кът
да спрат
за миг,
велик,
безлик
градът.
Из „Градът“, Николай Лилиев

Приижда вълната на моята скръб
нощта е студена, безродна, беззвездна,
светът е далечен, претъпкан и тъп
пред някаква мисъл отровна аз чезна
приижда вълната на моята скръб.

Мъглите изплитат невидими мрежи
и там ще положат те мойто сърце.
Напразно в часът на безумни копнежи
ще вдигам безпомощни неми ръце,
целунал смъртта си, бездомен и морен.
Мъглите изплитат невидими мрежи.

Но, аз ще разкъсам скрепиний печат
на своя затвор, непознат и позорен,
и сам аз ще бъда в огромниея град,
целунал смъртта си, бездомен и морен.
О, аз ще разкъсам скрепиний печат!

Пред мене морето в забрава ще тъне
сред тая безбраежна, безтрепетна шир,
прохладна вълната сама ще разгъне
спасяващо рухо за саван и мир.
Пред мене морето в забрава ще тъне
“Приижда вълната”

http://bg.wikipedia.org/wiki/Николай_Лилиев

Ериксон лежеше неподвижно в леглото. Беше се разболял от полиомиелит и не можеше да помръдне дори един мускул, за да покаже, че чува и вижда. Всички мислеха, че той е в кома. Песимистически настроеният лекар каза тихичко на баща му:
Остават му броени часове. Съжалявам, не може да се направи нищо повече.
Баща му се опита да се държи “мъжки”, но когато изпрати доктора и се върна, не смееше да го погледне. Ериксон опита да придвижи поне мускула на горната си устна, за да забележат, че иска да им каже нещо.
Майка му се доближи да му оправи завивката. Той с все сила се опита да мигне с клепачи и се получи. Малко, едва доловимо движение. Майка му веднага го забеляза:
- Ериксон мигна, той мигна! – тя хлипаше от радост.
Баща му не беше видял. Но не искаше да я огорчава. Даже понечи да се включи в нейната надежда. Погледна с едва скривана мъка деветнадесет годишния си син и попита:
- Ериксон, искаш ли да преместим леглото ти до прозореца?
Събирайки всичките си сили, болният се опита да премигне.
Майка му усети и каза:
- Да, той мигна, значи иска да го преместим!
Заеха се.
Баща му излъчваше цялата мирова скръб. Мислеше, че участва в тази сценка, за да помогне на жена си по-лесно да преживее загубата. Преместиха го до прозореца, дръпнаха пердето и наклониха леглото. Излязоха на пръсти.
На сутринта Ериксон наблюдаваше изгрева и се наслади на зараждащия се ден. Каза си: “Благодаря ти господи, че мога да виждам тази красота и да се наслаждавам на гледката!”
Това беше първата му победа. След това, той се възстанови, благодарение на своята воля и настойчивост. Бавно, стъпка по стъпка в продължение на месеци. Върна се към живота!
Впоследствие Ериксон стана знаменит учен и водещ психотерапевт. Помагаше хората да се научат как да търсят изход дори в беизходни ситуации.

§
Ася плачеше безутешно. Съквартирантката и`, също деветнадесет годишно момиче, първа година студентка в Университета, не можеше да я разбере. Ася не искаше да ходи на купон, защото не желаеше да се среща с момчета. На гърба си имаше пъпки. След навлизане в пуберитета гърбът и` се покри с едри, болезнени пъпки и нито един лекар не можа да и` помогне. Тя знаеше, че съдбата и` ще бъде трагична и самотна. Не слагаше рокли с деколтета, не ходеше на плаж. Съквартирантката обясняваше, че може дълго време едно момиче да се среща с момче, без да му показва гърба си. Но, уви, увещанията се оказаха абсолютно бесполезни. Никой не можеше да я убеди, че мъжете могат да понесат нейния недъг.
Ася се държеше студено със своите състуденти в групата, и не пожела да се запознае с никого, въпреки усилията на съквартирантката. Вечер, като заспиваше сама в стаята, плачеше, но не можеше да си позволи да преживее непоносимата болка да бъде отхвърлена.
Непрекъснато четеше и вземаше изпитите с отличие. Завърши успешно магистратура и стана Психолог.
Започна научна работа.

§
Ериксон пристигна на Европейската психологична конференция със секретарката си. Предстоеше му да изнесе основния доклад в Секция: „Клинична психология и консултации”, с акцент върху достъпа до психотерапия, психологическо консултиране и грижа за психичното здраве.
Неговите студии се печатаха във водещите медии, името му имаше голяма тежест в научните среди.
Организаторите бяха подходили много прагматично. На високите етажи се намираше хотелската част. На всеки лектор беше осигурен луксозен апартамент. А на ниските етажи бяха разположени лекционните зали.
В удобен костюм в оттенък на тъмно тютюнево, едър и представителен, той изглеждаше много атрактивно и малко ексцентрично за своите четиридесет години.
§
Ася пристигна на Международната конференция по психология сама, поради липса на средства. Щеше да участва с Доклад в Секция: „Приложна социална психология в действие» – с акцент върху масмедийната култура, престъпността и гражданското общество.
С присъщата си нервност, тя изгуби много време в колебание как точно да се облече и сега чакаше асансьора потропвайки с високите си обувки по мокета, защото закъсняваше, а оше не беше разбрала нейната зала на кой етаж е.
Когато асансьорът отвори врати и тя влезе в кабинката, първата и` грижа беше да се огледа в огледалните му стени.
Бялата блуза с остра яка и маншети на дългите ръкави стоеше стегнато в черната пола до коленете. Тъмната и` коса подстригана на изрядна черта, подчертаваше лекия грим. Обувките бяха класически, черни, с високи токове.
Ася въобще не погледна към едрия мъж, когото завари в асансьора. Тя не се интересуваше от мъже.

§
Изведнаж кабинката се заклати и асансьорът спря. Ася посегна към ушите си, да провери дали обеците и` бяха на място и погледна към вратата. Мислеше, че са пристигнали на третия етаж и трябва да слизат. Но нищо такова не се случи. Броячът показваше, че са между десети и единадесети етаж.
Мъжът в тютюневия костюм извади своя мобилен апарат и звънна на някого. Доколкото се разбра на секретарката си. Скоро получи сведение, че има повреда и поддръжката е осведомена. Ще я отстранят в най-скоро време.
Зачакаха.
Ася чувстваше, че мъжът я оглежда, но тя не смееше да го погледне, макар че в огледалата се виждаше. Той беше с ниско подстригана руса коса и широко лице.
Изведнаж тя усети, че става топло. Ужаси се, че ще се запоти и жълти петна ще избият върху бялата и` блуза. Спътникът и` ухаеше на тежък мъжки парфюм. Не и` беше удобно да извади своя от дамската си чанта и да се напръска още веднаж.
Изглежда, че ще се радваме на взаимната си компания известно време – обърна се към нея той.
От изражението му лъхаше неподправена любезност.
Дано да стане бързо! – тя не можа да прикрие своето безпокойство.
Понякога нещата излизат извън нашия контрол! – примиренчески прозвуча събеседникът и`.
Тя не реагира и не каза нищо повече. Не желаеше да любезничи с непознатия.
Ериксон почувства нейната отчужденост и не каза нищо повече.
Той се обади още няколко пъти на секретарката си, но освен, че управителят на хотела се извинява и ще направят всичко възможно да се справят по-бързо, друго нищо не се изясни.
Ася не беше хапнала нищо откакто пристигна. Започна да и` прилошава. Сякаш въздухът в малката кабинка свърши и тя се свлече бавно надолу.
Ериксон хвърли обемистата си чанта на пода и се наведе над госпожата. Полата и` се беше вдигнала нагоре и откриваше изящно оформени бедра. Той коленичи и подпря главата и` на едното си коляно. Не знаеше какво да предприеме. Звънна отново на секретарката си. Съобщи, че има припаднала жена в асансьора. Отсреща го помолиха да направи изкуствено дишане, за да провери дали спътничката му ще дойде на себе си.
Кабинката беше доста тясна за неговото телосложение. Той прегърна жената и се наведе, но само доближи устни към нейните. Не се получаваше.
Ася се беше свестила, но не смееше да отвори очи, защото като че ли мъжът я целуваше по устата. Тя толкова се обърка, че вдигна ръце и се хвана за врата му.
Ериксон се разсмя. Наведе се над ухото и`, за да прошепне:
Отвори хубавите си зелени очи, за да знам, че си добре, а ако се страхуваш, може да се държиш за врата ми!
Тя си обърна главата на една страна, за да не срещне погледа му, отвори очи и започна да плаче. Беше го пуснала. Той седна на пода, простря дългите си крака, повдигна я и я сложи да седне в него.
Добре, че ти си лека като перушинка, защото и двамата ако бяхме с моя калибър, щеше съвсем да я закъсаме. – правеше се, че не забелязва сълзите и`.
Поне има ток, но въздухът е малко. – тя вече се беше овладяла.
Обадиха се на неговия мобилен. Един дежурен от охраната обясняваше, че малкият асансьор е бил пуснат погрешка от нов служител и не можело да се гарантира кога ще отстранят повредата. Можело да се наложи да престоят много часове. Вече имало екип с линейка на разположение. Разпитаха ги да си отменят ангажиментите. Оказа се, че и двамата ще четат доклади на другия ден. След това неговата батерия се изтощи. Тя извади от чантата си два мобилни апарата. Звъннаха с единия, за да укажат, че имат работещ телефон.
Ериксон забеляза, че на Ася отново и` прилошава. Той я хвана и придърпа към себе си. Тя започна да се задушава, не можеше да си вземе въздух. Отвараше си устата като риба на сухо. Той започна да разкопчава ризата и`, пъхна ръка и обхвана голия и`гръб, за да съблече ръкавите. Тя умря от ужас, че ще я съблече и огледалата ще отразят грозната гледка на пъпчивия и` гръб. Припадна. Изгуби съзнание.
Ериксон се уплаши не на шега. Съблече блузата и` и свали стегнато закопчания сутиен. Спътничката остана само по дантеленото си боди и той се почувства чоглаво. Зеленооката му колежка имаше страхотен бюст. Тя лежеше безчувствена и безпаметна в скута му, а той почувства нежелана реакция в слабините си. Намери телефона и`. Отново се обади. Каза, че жената пак е припаднала. Посъветваха го да я съблече и освободи от всичко, което я стяга. Да напръска носа и` с парфюм. Той намери шишенцето с парфюм в чантичката, но се отказа. Тя не можеше да диша, съвсем щеше да се задуши.
Като психотерапевт се замисли, защо той можеше да диша и не се чувстваше тревожно. Ако откриеше причината за собственото си спокойствие, може би щеше да помогне и на нея. Никак не му хареса, това което установи, но не беше от тези, които са лицемерни пред себе си. Просто тя му харесваше и го озадачаваше, той чувстваше сексуално привличане, държеше я разсъблечена в ръцете си и нямаше нищо против това да продължи. Трябваше да я накара и тя да се почувства по този начин. Наведе се и започна да я целува. Като мъж.
Ася се свести. Не смееше да отвори очи. Спътникът и` беше сложил двете си ръце на нейния гол, пъпчив гръб и я целуваше. По начин, който я влудяваше. Тя не се издаде, че е в съзнание, но ръката му посегна към бедрото и`. Ася отвори изумени разширени очи, скочи, настъпвайки го с високите си токчета и веднага грабна блузата си. Започна трескаво да я облича.
Ериксон също се изправи извънредно сконфузен.
Извинявай, не знаех как да те свестя!
Тя не каза нищо, само се обърна и заплака. Този път хлипаше. Ериксон се чувстваше като престъпник, идиот и нещастник едновременно.
В този момент асансьорът се задвижи и вратата се отвори на третия етаж. Веднага им оказаха специализирана помощ. Секретарката му непрекъснато го хвалеше, че въпреки състоянието си е мислел за жената повече отколкото за себе си.
Ериксон беше прежълтял и имаше големи черни кръгове под очите си.
§
Ася седна най-отзад в залата, за да изслуша лекцията на Ериксон. Беше проучила историята му. Оженил се за голямата си любов, която била негова пациентка – наркоманка. Но един ден жена му отново се върнала към порока и починала от свръхдоза. Повече нищо нямаше в интернет за неговия личен живот.
Нейната лекция беше минала при слаба посещаемост.
Неговата се радваше на огромен успех.
Тя излизаше замислена от залата, когато някой я дръпна за рамото. Беше Ериксон. Канеше я на вечеря.
§
След три месеца се ожениха.
Всички познати на Ася се изумиха, че комплексираната стара мома се е омъжила за известния психотерапевт.

Дъждът е проливен. Вятърът размазва капките в дълги наклонени камшици, които блестят призрачно под слабото осветление на уличните лампи. Тя върви по стръмната лента на оградения с бордюр тротоар, който представлява твърда скала. Хлъзга се, а мокрият анцунг се превръща в парашут на гърба и́`. Халатът реже лицето на младата жена с такава ярост, че тя не може да отвори очи, за да види къде стъпва. Пада и ръцете и́` се опитват да задържат лекото свличащо се тяло, но само ноктите дращят камъка и се чупят до кръв. Не усеща точно тази болка, защото одраните колена също кървят, а мократа долница на развлечения черен анцунг, допълнително разранява олющената кожа. Тя инстинктивно пази лицето си, но усеща, че мокрите кичури дълга, сплъстена коса, се закачат в нещо и пропадането спира. Болката в главата от дърпането на косата става непоносима, а камшиците на дъжда, сякаш искат да я разкъсат. Иска и́ се да загуби съзнание и да се отърве от гравитацията, от бушуващата стихия и от болката. Няма сила за никаква съпротива повече. Може би, когато скалпът и́` се отлепи, тя ще започне да се блъска в камъните и най-после мъките ще свършат. Но не иска да умира. Не сега. Не преди да е достигнала до същността, преди да е разбрала…
ПОВЕЧЕ

АНОТАЦИЯ
Дук Квинт получава статистическа мисия в ръкав Орион. Избира за „екземпляр” Гея, третата малка планета обикаляща Жълтата звезда Слънце. Летящи чинии с биороботи от Клас „Зелени човечета” воюват помежду си , над земята. Квинт разбира, че искат да унищожат родено дете Психодиамант. Дукеса Мея и Дук Хю на холограмния компютър „Мама Инфо” в Ядрото на Пирамидата се интересуват от младия Дук Квинт.
Контесата, единствената оцеляла от върхушката на виконтерите на погълнатата малка галактика „Омега” плаща на илюмината Червения Хорор да убие Дука, който е дошъл в Орион да търси детето ЕЛМАЗ.
Многоликият Тан преди векове е паднал на земята, победен с измама от Великия Антагонист от Андромеда. Тан създава клонинга Гоблин Шейтан. Възлага му да пази малкото момиченце Звездичка, носител на Кристален дух или накратко казано – детето ЕЛМАЗ. Какво е значението на малкото дете за Галактиката?
Петорката на ОКОТО стават управляващи в Млечната Галактика. Ще успеят ли да защитят Галактиката си? Ще могат ли да станат истинска Ръка на Справедливостта?

ПОВЕЧЕ

Рей Бредбъри – 22 август 1920, Уокиган, Илинойс

Рей Бредбъри (на английски: Ray Bradbury) е роден в Уокиган, щат Илинойс. Той не получава висше образование и след 1943 г. започва да се занимава с професионална писателска работа. Неговото първо произведение – разказа “Pendulum” е публикуван през 1941 г. в съавторство с Хенри Хъс. Първият му сборник с разкази излиза през 1947 г., но истинска популярност авторът постига при излизането на сборника “Марсиански хроники” (1950). Тази известност продължава и със следващите му книги.

За себе си той казва “Баща ми е Жул Верн. Хърбърт Уелс е мъдрият ми чичо. Едгър Алан По е братовчедът ми с крила на прилеп, когото държим в таванската стаичка. Флаш Гордън и Бък Роджърс са ми братя и приятели. Това е моето потекло. Като се прибави естествено и фактът, че Мери Улстънкрафт, авторката на “Франкенщайн”, ми е майка.”

Рей Бредбъри е носител на наградите “О’Хенри”, награда “Бенджамин Франклин”, награда на Американската академия, премията “Гандалф”. Той е удостоен с титлата “гранд-мастер” през 1988.
Рей Бредбъри е един от тези редки личности, чиято дейност е променила начина, по който хората мислят. Неговите повече от петстотин публикувани произведения – разкази, романи, пиеси, сценарии за филми, телевизионни сценарии, и стихове са пример за американското въображение в неговия най-творчески аспект.

След като читателят прочете творбите му никога не ги забравя. Неговият най-известен и най-обичан роман е ” 451 по Фаренхайт” Това е книга, която читателят носи със себе си през целия си живот. Рей Бредбъри е един от наистина класически автори на 20 век – и 21-ви.

Като признание за неговия ръст в света на литературата и влиянието му за толкова много години, Бредбъри получава наградата Национална книга от фондацията 2000 , както и медал за изтъкнат принос към американската литература от Националната академия на изкуствата през 2004 година.

http://www.raybradbury.com/

- Чакай, спри малко, как така измамницата е голяма чаровница?
- Каза ми, че ти е колежка. Беше голяма чаровница. Всички дали пари, ами ти си нямала в момента. За олио, захар и маслини от най-хубавите. Каза ми, че е много изгодно.
- Майко, сега в магазините има всичко! Отдавна минаха времената на запасяване с олио и захар. Как можа да и` повярваш!
- Приличаше ми също на твоята колежка от снимката, нали скоро ми показа снимки от екскурзията!
- И колко лева и` даде, за да ни запаси с олио и захар?
- 140 лева. Струвало 160 лева, но като казах, че ще събудя брат ти да взема още двайсет лева, ме накара да не го правя. Щяла да даде от себе си, а ти да и` ги върнеш!
- Как въобще допусна, че няма да ти звънна по телефона или мобилния и да те предупредя, ако въобще е възможно да пратя колежка да вземе пари от тебе! Не мога да схвана, как си се вързала?
Майка и`, висока, кокалеста, с боядисана в синьо коса на къса прическа, я гледаше с отровно зелен поглед. Беше се изчервила. Гореше от срам, че е била измамена посред бял ден.
Съжали я. Добави:
- Ще отида в полицията да подам оплакване! – мислеше, че това ще подейства успокояващо, като възможното решение в момента.
- Аа, не, целият блок ще научи, че съм измамена! Аз си имам пари, няма да остана гладна! – майка и` вече не я поглеждаше, но беше ядосана и решима да не позволи друг да узнава за нейния срам. – Няма да казваш на брат си! Не му стига, че работи на смени, че се разведе с жена си, ами сега и аз да му създавам проблеми!
Тя погледна майка си и разбра, че съжалява, дето и` е казала.
- На брат ми няма да казваме! Ти не се тревожи! Ето ти пари, за да имаш и да си спокойна.
Тя извади една голяма банкнота и я пъхна в ръката на майка си. Старата жена я върна с припрян жест. Тя обаче я постави на бюфета, който светеше от чистота. Зад витринките бяха подредени красиви сервизи и сувенири.
- Но в полицията ще отида. Дай си личната карта да напиша оплакването от твое име. Щом тебе, строгата учителка е измамила, значи още много възрастни хора са нейни жертви. Но се срамуват да се оплачат!
- Няма да я хванат! Само дето ще си губиш времето! – майка и` беше възвърнала цвета си и очите и` отново бяха придобили ласкаво зеления си цвят.
§
В полицията я посрещнаха неочаквано сърдечно. Синеокият, набит инспектор се радваше на посещението и`. Каза че има доста оплаквания, но не подават писмени молби. Беше доволен, че тя попълни всички необходими документи, за да се заведе преписка. Измамната чаровница отдавна му беше известна. Някои хора бяха изгоряли с хиляди.
Кой знае защо, тя се почувства много добре. Хубаво беше, че точно той отговаря за техния район.
§
Брат и` не узна, а тя беше достатъчно деликатна, да не напомня на майка си за случката.
През есента, когато вече бяха забравили напълно, се обадиха на майка и`. Хванали измамницата. Пратиха призовка, ощетената да се яви за разпознаване на заподозряната.
В полицията имаше още една възрастна жена, може би над осемдесет годишна – дребничка, с бяла къдрава коса. Майка и` веднага я заговори. Съобщи и`, че тя е на седемдесет и седем и е бивша учителка. Оказа се, че и другата старица е измамена по подобен начин. Нейната дъщеря също настояла да се оплачат в полицията.
В олющеното здание на РПУ нямаше стая с огледално стъкло. Просто ги въведоха една по една в голямо грозно помещение, където до стената стояха наредени пет жени с номера. Това си беше чиста очна ставка. Но госпожа Марушка Бобчева, достолепната стара учителка, веднага разпозна злосторницата.
- Бабо Марче, знаеш че разчитам на теб! – беше казал синеокият, набит районен инспектор.
§
Тя беше заета, когато беше делото в съда. Но и` се обади инспекторът. Съобщи и`, че благодарение на показанията на баба Марче, измамницата с прякор “Чаровницата” е най-после осъдена и ще лежи в затвора.
Вечерта отиде при майка си, да и` съобщи удовлетворяващата новина.
- Майко, поне спасихме доста хора от бъдещи измами!
Старата жена тръсна светло синята си коса и направи недоволна гримаса.
- Не се ли радваш, поне малко? – тя изпита раздразнение.
- Ти май го харесваш този недодялания, полицая?! – майка и` беше заела високомерна стойка.
- Защо, той е много доволен от тебе, ако не беше разпознала измамницата, нямаше да могат да я осъдят!
- Как така ще се обръща към мене с “бабо Марче”! Аз съм госпожа Бобчева! Ама защото ти е хвърлил око, си позволява волности!
- Майко, аз съм щастливо омъжена, забрави ли?
- Не на мене тия! Мъжът ти е все в командировки!
Тя сви рамене. Подмятането на майка и` беше обидно, но не реагира. Дълбоко в себе си, беше убедена, че инспекторът специално се постара да хване “Чаровницата”. За разлика от майка си обаче, владееше своите емоции.

Ничия беда, ничия вина -
ти бе сам и аз сама,
от недоизказано стена
ни задушава…

Присъни ми се странен сън:
през тоз живот – празен вагон,
прикача се на пуст перон
на чужда гара…

Не късен гост, не верен паж -
почти фантом, почти мираж …
Но този сън е вече наш,
щом сме желали…

Във пуст вагон – със тебе спим,
в зари вратата затвори …
Нека изгрей – звезда в зари -
в тунел накрая…

Ще минат няколко лета –
бълнувайки във сън по здрач,
с желание за светлина,
ще гаснем зная…

Поля, държави, градове…
Помежду наше “не” и “да”
в ръцете ни пада звезда -
дръж да не бяга!

Същност

Когато се завръщаме от празници,
в които срещаме и
разминаваме
настръхнали копнежи
днешни радости,
когато спираме да тичаме
и се оттича
пясъка на времето
без да го стискаме във пръстите…

Когато се завръщаме от делници,
с бездушен поглед като
подминаваме
разцъфнали дървета
край шосетата,
когато шетаме в пространството
познали странството,
на движещата се планета,
в студения и необятен космос…

Тогава пак пристигаме във себе си
пак търсим и се
разпознаваме
-изсъхнали стремежи,
грешни пътища,
изцяло сбъркали представите
духа заставили
без време да остави
отчуждената ни, слаба същност…

ВРАТА В НЕБЕТО

Ролф Якобсен (1907–1994) ,

Рольф Якобсен може да се нарече модернист. Кариерата на Якобсен като писател е повече от 50 години. Той е един от най-прочутите поети на Норвегия и се смята за основател на поетическия модернизъм в страната си, с първата си книга, (Земя и железа), излязла през 1933 г. Произведенията на Якобсен са преведени на повече от 20 езика. Централна тема в неговите работи е баланса между природата и технологиите. Той е наречен “зеления Поет” в норвежската литература.

В първата си стихосбирка, публикувана в тридесетте години, Ролф Якобсен прославя съвременните технологии, а в началото на петдесетте години представя за първи път в норвежки текст мотива за защита на природата.

Поетът е роден в Осло като син на Мартин, който е завършил медицина и стоматология, и Мари Якобсен, медицинска сестра. Ролф е възпитаван от майка си, която е завършила една година от обучението за учители. През 1920 г. тя се премества в Букурещ и той постъпва в частно училище. С течение на годините, чичо му, който е бил железопътен инженер, се грижи основно за него. Той продължава образованието си в Университета на Осло, но за пет години не се дипломира.

Якобсен е бил свързван с Футуризма, но неговата поезия не е романтична. Той не споделя еуфорията на футуристите “за красотата на съвременните изобретения” .

През 1934 г. Якобсен се връща да се грижи за баща си. Той се присъединява към социалистическата интелектуална група, и става член на Лейбъристката партия. Втората стихосбирка на Якобсен, Vrimmel /Гъмжило/(1935), показва основния проблем в съвременната цивилизация – натрупването на оръжия. След Vrimmel, Якобсен мълчи като поет в продължение на 16 години.

През 1940 г. Якобсен се жени за Петра и имат двама сина. Въпреки че бракът на родителите му не е успешен, собственият му брак е хармоничен. Съпругата му умира през 1985 г. и в последната си книга, Nattåpent /Нощни стихове/(1995 г.), Якобсен публикува печални стихове за живота им заедно: “Който е обичал години , не е живял напразно.”

СЕВЕР

Често гледай на север.
Върви срещу вятъра,
ще се зачерви лицето ти.
Търси девствена пътека.
Тръгни по нея,
тя е по-кратка.
Северът е най-добър от всичко.
Пламтящото
зимно небе.
Слънчевото чудо
на лятната нощ.
Върви срещу вятъра.
Изкачи планината.
Гледай на север.
Често.
Това е странна дължина.
И най-голямата и` част
лежи на север.

МОСТ

На гвоздеите здрави

под небето

висят железните ми

мрежи.

Денем

съм сив стоманен дим,

метален облак.

Нощем -

пунктир от гвоздеи,

зигзаг във тъмното небе,

лента, блестяща с хладна светлина.

От висините -

звездите, пирони на небето,

ми пращат беззвучен поздрав,

по обичая на желязото.

en.wikipedia.org/wiki/Rolf_Jacobsen

Беше си дал дума. В мига, когато Ваня с пренебрежително присвиване на устнички, му отказа танц. Това беше единственото, което се беше осмелил да поиска от нея за всичките тези пет години в английската гимназия, докато учеха заедно. Да танцува с него на бала. Но тя му отказа. Смяташе, че е под нейното достойнство да му обръща внимание. Той го знаеше. Никога не се осмели да и` намекне за чувствата си. Искаше само един танц на сбогуване. Тя щеше да отиде да учи в чужбина, или най-малкото в столицата. Нямаше да може да я вижда повече. Мечтаеше да потанцува с нея и да я държи в обятията си. Но тя присви устнички, обърна глава и му отказа. В този миг разбитото му сърце се сви, изсъхна и той си даде дума да забогатее, да има само най-доброто в живота си и след десет години, Ваня да е тази, която го кани на танц. Защото всички от класа си обещаха след десет години да се съберат отново през май.

Повече

В смирен монах ще се превърна

В смирен монах ще се превърна
Или във скитник белобрад
Ще бродя в бели равнини
Обсипани с безброй брези.

Ще стигна края на земята
Воден от призрачна звезда,
Когато щастие намята
Звънтяща ръж в плодна бразда.

Ябълка алена -  зората росна
В ръка на изгрева ще грее,
Сбрали сено след сенокос
На мен косачите ще пеят.

Със себе ще заговоря,
Заграждайки се сам във пръстен
Узнал, че щастието гони
Онзи с торба и пръчка в пътя

Щастлив е този в проста радост,
Живял без враг и без другар,
Който върви до блага старост
С молитва под небе – олтар.

Пойду в скуфье смиренным иноком

Пойду в скуфье смиренным иноком
Иль белобрысым босяком -
Туда, где льется по равнинам
Березовое молоко.

Хочу концы земли измерить,
Доверясь призрачной звезде,
И в счастье ближнего поверить
В звенящей рожью борозде.

Рассвет рукой прохлады росной
Сшибает яблоки зари
Сгребая сено на покосах,
Поют мне песни косари.

Глядя за кольца лычных прясел,
Я говорю с самим собой:
Счастлив, кто жизнь свою украсил
Бродяжной палкой и сумой.

Счастлив, кто в радости убогой,
Живя без друга и врага,
Пройдет проселочной дорогой,
Молясь на копны и стога.