Archive for May, 2010

Моя майко и моя кръщелнице,

полудяла и огнена пролет,

дето весело биеш в кепенците

и лудуваш над влажните клони!

Аз съм луд и аз язда през нивите

и по сивите улици тичам,

и разправям на моите биволи

с колко нежна любов ги обичам.

А танцуват запалени къщите

от безспирния бяг на земята,

ний със всяко дръвче се прегръщаме

и лудуваме с лудия вятър.

Никола Фурнаджиев

1

Ах, гърмят на небето големите, тъмните тъпани,
равнините горят, и високо, и страшно над тях,
като крави в нощта, като крави от блясък окъпани,
идат облаци зли, и потъват просторите в прах.

И дълбоко звънят равнините, и пеят клисурите -
буйни сватби гърмят над злочестата черна земя.
Аз съм тъмен жених, моя майко, и пламват лазурите
като мрачен пожар, като кръв, като вик на смъртта.

Аз издигам ръка и ви каня със пъстрата бъклица,
мои братя без път, мои братя със черни гърди,
във неделя е тя – мойта сватба, – елате ми с мъката
и със страшната скръб на безкрайните стари земи.

Като крави в нощта, като крави от кърви окъпани,
над главите ни бдят, тъмни облаци бавно пълзят.
Ах, гърмете, земи, мои тъмни и огнени тъпани,
моя тъмна съдба, моя сватба и весела смърт!

2

Дълбоко грей мрачния блясък на нощния кладенец,
дълбоко горят отразените светли звезди,
дълбоко, дълбоко бий тъмната радост в земята запалена
и в скъпите кости на моите буйни деди.

В горите, в нивята лъщят черни весели камъни,
над друма широко луната червена гори
и пеят дъбравите, греят дъбравите алени
в незнайния блясък от родни дълбоки зори.

Аз тръгнах по пътя да ходя, да каня на сватбата
и вас, мои родни, умрели и тъмни бащи,
къде сте, не зная, но гледам земята зарадвана
във златни одежди и погледи светли цъфти.

И вярвам, и вярвам, че вие ме днес благославяте,
във ранното утро в сърцето ми младост гори
и греят полетата, греят и пеят дъбравите
в незнайния блясък от родни, дълбоки зори.

3

Утре е сватбата, моя земя,
утре и аз ще се женя,
свети незнайното слънце в нощта
с пламъци тъмночервени.

Пеят червени и бесни петли,
тъмните улици тътнат.
Гледаме: тегнат огромни мъгли -
биволи легнали в пътя.

Меча ми остър и страшен блести,
тъмните бездни ме викат,
вятъра весел и черен плющи,
ропот от ямите блика.

Утре е сватбата, моя земя,
утре и аз ще се женя,
свети незнайното слънце в нощта
с пламъци тъмночервени.

4

Ще свирнат кавали, ще гръмнат широките тъпани,
дълбоко ще стене земята във страшния ден
и тъмни дървета ще махат, и рано упътени
ще дойдат сватбари – акрани и старци при мен.

Ще шибне червеното слънце земята запалена,
ще хукнат дървета, ще викне широкия път:
на сватба, на сватба! – а мътни и страшни, и алени
във черни корита реките край нас ще текат.

С петли във ръката ще дойдат и старите кумове,
ще плиснат потоци от слънце студения свод
и вятър ще вее и в прашни и пламнали друмове
ще викна от радост големия черен народ.

Хей, мои сватбари, хей, гайди и свирки и тъпани,
на сватба, на сватба – в неделя – на сватба и смърт!
Небето гори и земята е в кърви окъпана,
и буйни потоци в полетата тъмни ехтят.

Никола Фурнаджиев

Никола Фурнаджиев (27 май 1903 – 26 януари 1968)

Никола Фурнаджиев е роден на 27 май 1903 година в Пазарджик. Професията на баща му налага честа промяна на местоживеенето на семейството. За първи път Фурнаджиев публикува свои стихотворения в сатиричния вестник „К’во да е“. От 1918 г. редовно пише на страниците на вестника под псевдонимите Веселяк и Дядо Лука. Година по-късно сътрудничи и на сп. „Ученическа мисъл“. Завършва гимназия през 1922  г. в Чирпан. Същата година става студент в Медицинския факултет на Софийския университет. Скоро сменя специалността си и се записва да учи естествени науки. Отново променя интересите си и избира философията. Завършва през 1930 г. педагогика и философия. По време на студентството си органицира стачка. След нея за кратко се укрива.

В списанието на Георги Бакалов „Нов път“ Фурнаджиев заедно с Ангел Каралийчев и Асен Разцветников създава най-добрите творби на септемврийската литература. Стиховете, публикувани в „Нов път“, той издава в първата си стихосбирка – „Пролетен вятър“ (1925). Тогава написва и прочутата си поема „Сватба“. Същата година прекратява сътрудничеството си в „Нов път“ и започва да публикува в сп. „Златорог“. През 1928 г. отпечатва втората си стихосбирка – „Дъга“. След дипломирането си в университета Фурнаджиев е учител в Трета мъжка гимназия в София, а след това работи в Министерството на народната просвета. През 1933 г. заминава за Цариград, където преподава в българското училище. Тогава излиза сборникът му с детски приказки „Златни клонки“. Остава в града до 1938 г. Връща се в България и става учител в Пазарджик. През 1944 г. преподава във Втора девическа гимназия в София.

След 1944 г.

Промените настъпили в България след 9 септември 1944, за Фурнаджиев са сбъдната мечта. Ентусиазиран, той започва работа в Министерството на пропагандата. От 1945 до 1949 г. е главен редактор на в. „Литературен фронт“, а после отново главен редактор и завеждащ отдел „Поезия“ в реномираното издателство „Български писател“. В началото на 60-те години е редактор на сп. „Септември“. На тази длъжност се пенсионира през 1963г.

През 50-те и 60-те години Никола Фурнаджиев отпечатва пет стихосбирки – „Велики дни“, „По пътищата ти вървях“, „Избрани стихотворения“, „Слънце над планините“ и „Най-трудното“. Освен тях публикува и три детски стихосбирки – „Свободна родина“, „Смели пионери“ и „Лагерна вечер“. Прави опити и с друг жанр – пътеписа. През 1952 г. излиза първата му пътеписна творба – „Между приятели“, а три години по-късно и втората – „Пътуване до Чили“.

СВАТБА

1

Ах, гърмят на небето големите, тъмните тъпани,
равнините горят, и високо, и страшно над тях,
като крави в нощта, като крави от блясък окъпани,
идат облаци зли, и потъват просторите в прах.

И дълбоко звънят равнините, и пеят клисурите -
буйни сватби гърмят над злочестата черна земя.
Аз съм тъмен жених, моя майко, и пламват лазурите
като мрачен пожар, като кръв, като вик на смъртта.

Аз издигам ръка и ви каня със пъстрата бъклица,
мои братя без път, мои братя със черни гърди,
във неделя е тя – мойта сватба, – елате ми с мъката
и със страшната скръб на безкрайните стари земи.

Като крави в нощта, като крави от кърви окъпани,
над главите ни бдят, тъмни облаци бавно пълзят.
Ах, гърмете, земи, мои тъмни и огнени тъпани,
моя тъмна съдба, моя сватба и весела смърт!

2

Дълбоко грей мрачния блясък на нощния кладенец,
дълбоко горят отразените светли звезди,
дълбоко, дълбоко бий тъмната радост в земята запалена
и в скъпите кости на моите буйни деди.

В горите, в нивята лъщят черни весели камъни,
над друма широко луната червена гори
и пеят дъбравите, греят дъбравите алени
в незнайния блясък от родни дълбоки зори.

Аз тръгнах по пътя да ходя, да каня на сватбата
и вас, мои родни, умрели и тъмни бащи,
къде сте, не зная, но гледам земята зарадвана
във златни одежди и погледи светли цъфти.

И вярвам, и вярвам, че вие ме днес благославяте,
във ранното утро в сърцето ми младост гори
и греят полетата, греят и пеят дъбравите
в незнайния блясък от родни, дълбоки зори.

3

Утре е сватбата, моя земя,
утре и аз ще се женя,
свети незнайното слънце в нощта
с пламъци тъмночервени.

Пеят червени и бесни петли,
тъмните улици тътнат.
Гледаме: тегнат огромни мъгли -
биволи легнали в пътя.

Меча ми остър и страшен блести,
тъмните бездни ме викат,
вятъра весел и черен плющи,
ропот от ямите блика.

Утре е сватбата, моя земя,
утре и аз ще се женя,
свети незнайното слънце в нощта
с пламъци тъмночервени.

4

Ще свирнат кавали, ще гръмнат широките тъпани,
дълбоко ще стене земята във страшния ден
и тъмни дървета ще махат, и рано упътени
ще дойдат сватбари – акрани и старци при мен.

Ще шибне червеното слънце земята запалена,
ще хукнат дървета, ще викне широкия път:
на сватба, на сватба! – а мътни и страшни, и алени
във черни корита реките край нас ще текат.

С петли във ръката ще дойдат и старите кумове,
ще плиснат потоци от слънце студения свод
и вятър ще вее и в прашни и пламнали друмове
ще викна от радост големия черен народ.

Хей, мои сватбари, хей, гайди и свирки и тъпани,
на сватба, на сватба – в неделя – на сватба и смърт!
Небето гори и земята е в кърви окъпана,
и буйни потоци в полетата тъмни ехтят.

ПРОЛЕТЕН ВЯТЪР

Моя майко и моя кръщелнице,

полудяла и огнена пролет,

дето весело биеш в кепенците

и лудуваш над влажните клони!

Аз съм луд и аз язда през нивите

и по сивите улици тичам,

и разправям на моите биволи

с колко нежна любов ги обичам.

А танцуват запалени къщите

от безспирния бяг на земята,

ний със всяко дръвче се прегръщаме

и лудуваме с лудия вятър.

Падат, стават и хора, и улици,

и дървета, и гробища черни

от безкрайните смели приумици

на вечерния ветър неверен.

Моя майко и моя кръщелнице -

полудяла и огнена пролет,

дето весело биеш в кепенците

и лудуваш над влажните клони.

Той е един от най-добрите преводачи на поезия от руски език. Стихотворенията на Фурнаджиев са преведени на основните европейски езици.

http://bg.wikipedia.org/wiki/

Кирил Христов (29 юни 1875 – 7 ноември 1944)

Кирил Генчев Христов е роден на 29 юни 1875  в Стара Загора, учи в родния си град, в Самоков, Търново и София. Останал от малък сирак, за отглеждането му помагат двамата му вуйчовци, офицерът Георги Абаджиев и юристът Стефан Киров професор по право в Софийския Държавен университет. През 1895 е изпратен със стипендия от Военното министерство в Морското училище в Триест, където се запознава с творчеството на класическите и модерните италиански поети – Данте Алигиери, Джакомо Леопарди, Джозуе Кардучи, Л. Стекети, Габриеле Д’Анунцио. След едногодишен престой се завръща в България. През 1897–1898 живее в Неапол и Лайпциг. Става учител по български език и литература в Пражкия университет. Учителства в Шумен през 1900 г., а през 1901 е преместен в София и командирован в библиотеката на Висшето училище (днешния Софийски университет). Заедно с Антон Страшимиров редактира списание “Наш живот”. През 1904 г. се обявява в защита на Стоян Михайловски, осъден условно заради статии срещу Фердинанд I.

През Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война е военен кореспондент и сътрудник на в. “Военни известия”.

Прекрасен и образен лирик, поетът е имал сложни отношенията с Александър Балабанов, Елин Пелин, Дора Габе, Антон Страшимиров, д-р Кръстев, К. Величков, Александър Кипров, Яворов, П. П. Славейков и много други български литератори. Още като съвсем млад поет Кирил Христов имал изключително високо самочувствие. На 30 години изисква персонална писателска пенсия от Народното събрание, като за пример посочва норвежкия парламент, който дал народна пенсия на 31-годишния Ибсен.

През 1921 г. професор Михаил Арнаудов прави неуспешен опит да вкара Кирил Христов като пълноправен член на Академията на науките. През 1922 К. Христов напуска България и се установява в Лайпциг като ръководител на семинара по български език и литература. На 16 май 1923 г. Държавен вестник публикувал указ, с който правителството на Стамболийски отпуска пожизнени народни пенсии от 2000 лева месечно на Стоян Михайловски, Елин Пелин, Антон Страшимиров, Цанко Бакалов и Кирил Христов. След превратът на 9 юни указът /макар и с царски подпис/ бил забравен и неизпълнен.

През 1930 г. в Прага Кирил Христов организира свободни курсове по български език и литература в Пражкия университет. В България се завръща през 1938 г. На 27 юни 1943 г. пропада изборът му за академик. Приживе той успява да подреди в значителна степен Антологията, с която е смятал, че трябва да остане в българската литература. Умира на 7 ноември 1944 г. от рак на белия дроб.

По http://bg.wikipedia.org/wiki/Кирил_Христов

Канят ме, мамо, на тежка сватба -

под було, майко, либе да вида;

още ме канят коня да вода,

на първо либе млад кум да бида.

Я научи ме, стара-ле майко,

на първо либе как да кумувам:

со кои очи да го погледна,

со кои уста да му продумам?

Жерави

Спускат се жерави, кацат на морския бряг,

и, насъбрани на орляци, дигат се пак.

Чезнат нататък в омара полета, гори,

брягове морски – и орляк след орляк се скри.

Дълъг безкрайно и мъчен е техният път:

колко ли дена така над море ще летят!

Ще се прекършат там много, о, много крила -

пътят във блясък объркали, или в мъгла.

Родените за живот познават близнаците
Смърт и Сън – две божества,
Като брат и сестра еднакви в знаците -
бърз е той, а мрачна тя …

Близнаци са и други двама
и няма от тях по-прекрасни,
суетни, привлекателни, ужасни
донасят на сърца ни драма …

Съюзът им е кръвен, не случаен,
И само в съдбоносен миг
със своята неразгадана тайна
ни впримчват с потресаващ вик

в нарастващо кълбо от чувства,
кипи и ври кръвта отново,
те – изкусителни, изкусни

-         Самоубийство и Любов!

Фьодор Тютчев

Фьодор Иванович Тютчев (5 декември 1803 – 27 юли 1873)

Фьодор Тютчев е роден на 5 декември (23 ноември стар стил) 1803 в селцето Овстуг, близо до Брянск, в старо благородническо семейство. Детството си прекарва в Москва. Първата му публикувана работа е превод на писмото на Хораций до Меценат. Още тогава поетичният му език се отличава от този на Пушкин и останалите съвременници с широката употреба на тежки и величествени славянски архаизми.

Сред учителите на Тютчев е и Семьон Раич, един от първите руски специалисти по германска философия, който му предава вкуса към метафизични разсъждения. През 1819-1821 Тютчев учи филология в Московския университет, а през 1822 придружава своя роднина граф Остерман-Толстой в Мюнхен. Той се влюбва в града и остава в чужбина 22 години.

В Мюнхен Тютчев се запознава с първата си съпруга, баварска графиня, която поддържа известен салон, посещаван от личности като Хайнрих Хайне и Фридрих Шелинг. След нейната смърт той се жени за графиня фон Пфефел, която е негова любовница от 6 години и има дете от него. И двете му съпруги не разбират и дума руски, което не е изненадващо, тъй като самият той говори френски по-добре от руски и цялата му лична кореспонденция е на френски.

През 1836 княз Гагарин получава от Тютчев разрешение да публикува избрани негови стихотворения в „Современник“, литературно списание, редактирано от Пушкин. Макар и високо оценени от известния поет, те не успяват да предизвикат интереса на широката публика. През следващите 14 години Тютчев не публикува и ред поезия. Той пише няколко политически статии в „Revue des Deux Mondes“. Те го свързват с княз Александър Горчаков, който остава близък приятел на поета до края на живота му.

През 1837 Тютчев е прехвърлен от Мюнхен в руското посолство в Торино. Новото място не отговаря на неговите вкусове и той напуска дипломатическата служба, за да се върне в Мюнхен. При заминаването му е установено, че той не е получил разрешение да напусне, поради което официално е уволнен от поста си. Остава да живее в Германия още четири години, след което се завръща в Санкт Петербург. Там той е посрещнат като знаменитост, а дъщеря му Кити предизвиква сензация в двора. Писателят Лев Толстой има намерение да ѝ предложи брак, а по-късно тя придобива влияние в кръга на Константин Победоносцев.

Докато е жив, Тютчев е слабо известен като поет. Неговите 300 къси стихотворения са единствените текстове, писани от него на руски, като всяко пето всъщност е превод. Той гледа на стихотворенията си като на „дреболии“, незаслужаващи изследване, преглед или публикуване. Обикновено не се опитва да ги записва, а когато го прави, често губи листовете. Николай Некрасов, изброявайки руските поети през 1850, споменава Тютчев като един от най-талантливите сред „второстепенните поети“. Едва през 1854 е отпечатана първата му стихосбирка, която е подготвена от Иван Тургенев без никаква помощ от автора.

През 1846 Тютчев среща Елена Денисиева, по-млада от него с повече от двадесет години, и установява с нея незаконна връзка. След като му ражда три деца, тя се разболява от туберкулоза. Малка сбирка от стихове, посветени на Денисиева, е смятана за най-изтънчената любовна лирика на руски език. Написани под формата на драматични диалози и умело използващи необичайни ритми и рими, те са пропити с възвишено чувство на подтиснато отчаяние.

БЛИЗНАЦИ

Родените за живот познават близнаците
Смърт и Сън – две божества,
Като брат и сестра еднакви в знаците -
бърз е той, а мрачна тя …

Близнаци са и други двама
и няма от тях по-прекрасни,
суетни, привлекателни, ужасни
донасят на сърца ни драма …

Съюзът им е кръвен, не случаен,
И само в съдбоносен миг
със своята неразгадана тайна
ни впримчват с потресаващ вик

в нарастващо кълбо от чувства,
кипи и ври кръвта отново,
те – изкусителни, изкусни

-         Самоубийство и Любов!

Фьодор Тютчев

В началото на 70-те години смъртта на брат му, сина му и дъщеря му оставят Тютчев частично парализиран. Той умира в Царско село през 1873.

По http://bg.wikipedia.org/wiki/ Фьодор_Тютчев

Уилям Съмърсет Моъм (25 януари 1874 г. – 16 декември 1965 г. )

Моъм е роден на 25 януари 1874 г. в Париж, Франция. Баща му е юрист в английското посолство в Париж. Остава сирак на десет годишна възраст, след като майка му почива от туберкулоза, а две години по-късно баща му умира от рак. Поради това заминава за Англия при чичо си, който е свещеник в малък град. Учи в Кралското училище в Кентърбъри. По това време започва да заеква. На 16-годишна възраст Моъм отказва да продължи обучението си в Кралското училище и чичо му позволява да учи литература, философия, и немски език в университета в Хайделберг, Германия. Именно там Моъм започва да пише разкази тайно. На 18-годишна възраст се завръща в Англия, за да учи медицина по настояване на чичо си, но посещава медицинското училище на лондонската болница Св. Томас без желание. След пет години се дипломира, но не работи като лекар, а се отдава изцяло на писането. Отначало публикува кратки разкази и едва 23 годишен става свидетел на публикуване на първата му новела “Лиса Ламбет”. През следващите години пише предимно пиеси, като четири от тях се играят в Лондон с голям успех. През 1915 г. публикува автобиографията си За човешкото робство. По време на Първата световна война е английски шпионин в Швейцария. През 1928 г. Моъм купува резиденция на Френската ривиера, нарича я вила “Мореск” и тя става негов дом до края на живота му. В дома си приема велики хора Уинстън Чърчил, Хърбърт Уелс, Ноел Коуард. Две жени остават трайни следи в живота на Моъм. Едната е Етелуин Джоунс, известна като Сю Джоунс, бляскава дъщеря на известен драматург, тя е начинаеща актриса, току-що разведена. По-късно когато тя играе в Чикаго, Моъм ѝ прави предложение, но тя отказва. Оказва се, че е бременна от друг и скоро след това се жени за сина на шестия граф Антрим. Жената, за която се жени Моъм е Сири Барнардо Уелкъм, на 22 години, женена за 48-годишния Хенри Уелкъм, американски фармацевтичен бос. През 1911 г. Моъм среща Сири, през 1913 г. тя става негова любовница и му ражда дъщеря – Елизабет. След скандалния развод на Сири, Моъм постъпва както смята за правилно, и двамата се женят на 26 май 1917  г. Бракът им не е щастлив, и те се развеждат през 1929 г. Сири изживява дълбоко своята болка. Любовният живот на Моъм преминава под знака на бисексуалността. Голямата любов на писателя е Джералд Хакстън. Запознават се през Първата световна война във Франция. Джералд е роден в Сан Франциско, но е отрасъл в Англия. Заживяват заедно на Ривиерата, Джералд го съпровожда по време на пътешествията и играе ролята на секретар, и компаньон. След смъртта на Хакстън, Моъм си взима нов компаньон – Алън Сърл. През 1962 г. дъщеря му Елизабет иска да го обяви за невменяем. Моъм се отрича от нея официално и осиновява Сърл, но съдът в Ница обезсилва осиновяването и Елизабет получава правата на наследница. През 1965 г. Моъм умира на 92 години от старост.

По-известни негови произведения са:   Лиса Ламбет (1897);  Души в окови (1915);  Човекът, който имаше съвест;  Луна и грош; По острието на бръснача; Баници и вино; Равносметката; Каталина (1948); Часът преди зората

По http://bg.wikipedia.org/wiki/Съмърсет_Моъм

Хайнрих Бьол  21 декември 1917 –  16 юли 1985

Хайнрих Бьол е роден в Кьолн на 21 декември в най-лошата и гладна година от Първата световна война като трети син в семейството на Виктор Бьол и неговата втора жена Мария, едно либерално католическо семейство. До 1928 година посещава хуманитарната гимназия „Кайзер Вилхелм” в Кьолн. През 1930-те години семейството преживява безработицата и незгодите на времето. През 1937 завършва гимназия и става чирак в една книжарница, а после учи немска литература и класическа филология в Кьолнския университет. Призован е във Вермахта и шест години участва във Втората световна война. Воюва във Франция, Румъния, Унгария и Съветския съюз; почти всеки ден пише писма на семейството си и на своята приятелка Анемари Цех, за която се жени през 1942 г. Раняван е четири пъти, преди да бъде пленен от американци през април 1945 г. и изпратен в лагер за военнопленници. След измръзване Бьол изгубва всичките пръсти на краката си и цял живот му се налага да ходи по болници. През 1945 година му се ражда син, но умира. Същата година се завръща в разрушения си роден град и продължава следването си по германистика. Жена му работи като учителка и осигурява прехраната. През 1947 г. започва да пише и да публикува кратки разкази, които го изявяват като проницателен психолог и сатирик, майстор на малката форма. През 1948 г. Анемари напуска работа и започват двамата да превеждат от английски и да публикуват. Ражда се синът им Рене.

Първият роман на Бьол, “Влакът пристигна навреме”, е публикуван през 1949 г.През 1950 година излиза сборника от къси разкази „Пътешественик се става след СПА”. Същата година се ражда синът му Винсент. Следват много други романи, разкази, радио-пиеси и сборници с есета. Световно признание си спечелват с романите “Дом без стопани” (1954), “Билярд в девет и половина” (1959), “Възгледите на един клоун” (1963), “Групов портрет с дама” (1971), “Изгубената чест на Катарина Блум” (1974) и “Грижовна обсада” (1979). Последният му роман, литературен паметник на град Бон, тогавашна столица на ФРГ, е “Жени пред речен пейзаж” (1985).

През 1956 г. се появява петицията на 105 личности от културния живот (включително Албер Камю, Пабло Пикасо, Артур Кьостлер, Жан Пол Сартр и Хайнрих Бьол) срещу действията на Съветския съюз във въстанието в Унгария и срещу намесата на Англия и Франция в Египет (Суецката криза).

Белетристичното творчество на Бьол е дълбоко свързано с родния му град Кьолн, с почти задължителния за гражданите римокатолицизъм и с доста грубоватото им чувство за хумор. В следвоенните години Бьол е  – материално и морално ангажиран със спомени от войната и въздействието и психологическо – върху животите на обикновените хора. Те са истинските герои в неговите романи и разкази. Анти-героите му са фигурите, облечени във власт – правителството, крупния бизнес и Църквата, които той бичува с хумор и горчивина, за техния конформизъм, малодушие, егоизъм и злоупотреби.

Стилът на Бьол се отличава с простота на изказа и силна въздейственост. Характерно за Бьол е вглеждането в характерите на своите герои, в ситуациите и предметния свят, който осъществява сюжетната завръзка в разказа.

През 1961 г. след завършването на строежа на Берлинската стена, големият белетрист участвува в обществена полемика за ангажимента на писателя като “съвест на нацията.” Хайнрих Бьол е превеждан на повече от 30 езика и е един от най-четените немски автори.

1972 г. е особено значима в неговата биография. След масово преследване на терористи, претърсват и къщата на Бол. Скандалът се раздухва от някои вестници. Хайнрих Бол е удостоен с Нобелова награда за литература на 10 септември в Стокхолм. В годината на Нобеловата награда за литература Хайнрих Бьол публикува и книга с поезия. През 1976 г . – оттегляне от Католическата църква. През 1977 г е премиерата на филма “Групов портрет с дама”. Успехът му обаче се помрачава след отвличането и убийството на Ханс Мартин Шлайер. Отново някои кръгове подемат публична кампания срещу Бьол и други интелектуалци. Той застава срещу войната във Виетнам и разделянето на Корея. Участва в движението на Зелените срещу въоръжаването и неутронната бомба. След 300000 демонстрация в защита на мира през 1981 г., запалват къщата му Ландхаус. В отворено писмо до съветския лидер Андропов Бол призовава за отмяна на изгнанието на Нобелова награда Андрей Сахаров.

За творчеството си Бьол е удостоен и с престижната литературна награда “Георг Бюхнер” (1967). Провъзгласен е за почетен гражданин на град Кьолн, като през 1985 г. родният му град учредява в чест на писателя наградата “Хайнрих Бьол” за изтъкнати постижения в областта на немската литература.

По : http://www.heinrich-boell.de/HeinrichBoellChronik.htm

- …Ти изобщо слушаш ли ме какво ти говоря?!

- Не. Бях си дръпнал слушалката от ухото и си драсках тука едни човечета. Защо? Ти да не каза нещо важно през това време?

- Обяснявах ти, че като се обърне колата, пътища – много! Ама някой да ти е гарантирал, че и те няма да са били осеяни с малки камъчета? Долу! Долу ти казвам!

- Моля?

- На кучето викам! Качва се на дивана, пък не съм го къпал. Водих го на разходка и още не съм го… Долу казах!

- И кое, викаш, било таковано с малки камъчета?

- Пътищата! Другите пътища! Дето като се обърне колата – все са много!

- Е, защо с малки камъчета… Аааа, да, сетих се защо…

- Ти на колко си години бе, идиот?

- На колкото си искам!

- Е, тогава защо не се държиш като на толкова? Говоря ти сериозно!

- И какво е това, дето било толкоз сериозно?

- Ами сетих се, че… Някой там нали бил казал, че всички сме излезли от шинела на Гогол!

- А не е ли така?

- Бе така е, обаче някои тъй си и останаха с шинели. Ама на повечето шинели вече хастарът им – от коприна… Фу! Фу ти казвам!

- А… Разбрах те…, ама на мен в България си ми е добре! Аз от България не мърдам!

- И именно защото на такива като тебе им е добре в България, нашите деца бягат!

- А, ти пък защото много имаш деца…

- Нямам, ама можех да имам!

- Е… Кучето махна ли се вече от…

- Не ще говедото! Сигурно си мисли, че… Ти знаеш ли какво ще направя сега бе, ей, гад мръсна! Знаеш ли какво ще направя сега!

- Ще вземеш да го изхвърлиш, какво друго!

… Каза така, но чу как отсреща слушалката тресна захвърлена и как издрънча с всичка сила разбит прозорец. И чу онзи вик! Беше победоносен и щастлив, додето изтъня стръмно и секна отведнаж.

За миг стана тихо…, а после чу как кучето започна да вие.

Виеше на умряло.

Христо Карастоянов

Уилям Кътбърт Фокнър (1897-1962),

Фокнър произхожда от старо южняшко семейство, в Оксфорд, Мисисипи. Той се присъединява към Канада, а по-късно Британските Кралски военновъздушни сили по време на Първата световна война, учи известно време в Университета на Мисисипи, а също така временно работи за книжарница „Ню Йорк” и вестник „Ню Орлийнс”. С изключение на някои пътувания до Европа и Азия, както и няколко кратки престои в Холивуд като сценарист, той пише своите романи и разкази във ферма в Оксфорд.

В опит да създаде своя собствена сага, Фокнър е измислил множество опорни герои, типични за историческия растеж и последващия упадък на юг. Човешката драма в романа на Фокнър се основава на модела на действителната, историческа драма и покрива почти век и половина. Всяка история и всеки роман, допринася за изграждането на едно цяло, което е имагинерния Йокнапатофа Каунти и неговите жители. Темата е разпадането на старата Южна Америка, представлявана от семейства Сарторис и Компсон, както и появата на ожесточените и нагли новодошли, в лицето на Сноупс.

Фокнър е известен с използването на дълги, витиевати изречения и педантично избран речник в ярък контраст с минималисткия стил на неговия съперник, Ърнест Хемингуей. Някои смятат Фокнър за единствения истински американски белетрист-модернист на 1930-те, следвайки експерименталната традиция на европейски писатели като Джеймс Джойс, Вирджиния Улф, Марсел Пруст и Томас Ман. Работите му са известни с литературни похвати като поток на съзнанието, многобройни описания и гледни точки, както и с измествания във времето на разказа.

Изместванията във времето е постигнато например чрез използване на вътрешните монолози особено успешно в „Звук и ярост” (1929), падението на семейството Компсън е показано чрез похвата поток на съзнанието. Романът „Светилище” (1931) е за едно младо момиче от изтъкната южняшка фамилия. Неговото продължение, „Реквием за една монахиня” (1951), е написано отчасти като драма. В „Ссветлина през август” (1932), е доказано, че предразсъдъците са най-разрушителни, когато са вътрешни. Темата за расовите предразсъдъци е въведена отново в „Авесалома, Авесалом!” (1936), в която един млад мъж, е отхвърлен от баща си и брат си, защото е смесена кръвта му. Фокнър най-силно дава морална оценка на отношенията и проблемите между негри и бели в „Мъртвият нарушител” (1948).

През 1940 г., Фокнър публикува първия том от трилогията за Сноупс, „Хамлет”,  последван от два тома, „ Града” (1957) и „Менсънови” (1959), където проследява възхода на коварното семейството Сноупс, стремежа за позиции във властта и за богатство в обществото. Последната му творба е най-хумористична и се появява през 1962 г., годината на смъртта на Фокнър.

От Нобелова лекция, литература 1901-1967, Редактор Хорст Френц, издателство Елзевиер, Амстердам 1969 г.

Фридрих Дюренмат (5 януари 1921-14 декември 1990)

Фридрих Дюренмат е швейцарски драматург, белетрист и есеист, а също поет и художник. Роден е в Конолфинген, кантон Берн, Швейцария в семейството на протестантски пастор.

Дюренмат следва теология, философия, естествени науки и литература в Цюрих, а после и в родния си град. Работи като график и театрален критик.

Дюренмат си създава световно име преди всичко като драматург, който с моралистичен патос дири своята нравствена позиция отвъд идеологиите и класовата борба. На сцена излиза трагикомедията му “Писано е” (1947), но успех му донася комедията “Бракът на господин Мисисипи” (1952). Най-често поставяните му драми са “Посещението на старата дама” (1956), “Франк V” (1959), и особено “Физиците” (1962).

Но литературния си път Дюренмат започва като прозаик. Пише разкази, повлияни от мрачните внушения на Франц Кафка и Ернст Юнгер. В тях се води мистична борба между световните сили на доброто и на злото. През 1950 г. излиза сборникът “Градът” и първият му роман “Съдията и неговият палач”. Следват романът “Подозрението” (1951), прозаичната комедия “Един грък търси гъркиня” (1955), новелата “Авария” (1956) и романът “Обещанието” (1958). През следващите години Дюренмат публикува самостоятелно издание на новелата “Тунелът” (1964) и повестта “Сгромолясването” (1971). Накрая идва и книгата “Зимната война в Тибет” (1981) – зловеща “антиутопия”, в която от хуманистични позиции се разглеждат последиците от една Трета световна война. Така Фридрих Дюренмат се утвърждава и като майстор на психологическата проза, като сатирик с остър усет за гротескното и абсурдното.

В последното десетилетие от живота си Фридрих Дюренмат публикува и книга със стихове, в която се изразява като предупредител за нещастията, които дебнат страната му и човешкия род (стихотворението “Швейцарски псалм “). Посмъртно излиза и “Възможното е страшно. Избрани стихотворения” (1993).

По материали от  http://de.wikipedia.org/wiki/Friedrich_D%C3%BCrrenmatt

Рафаел Алберти (16 декември 1902 г.-28 октомври 1999 г.)
“Оставих Испания със свит юмрук, а сега се върнах с отворена ръка, един жест на мир и хармония между всички испанци”.

Рафаел Алберти Мерело, роден в Пуерто де Санта Мария, Кадис, Испания, е испански поет, член на поколението Генерация на ’27. Алберти публикува първата си стихосбирка “Моряк на сушата”, 1925, следвана от “Любовницата”, 1926 и “Зората на шибоя “, 1927. Това е началото , когато се влияе от традицията на канцонета, макар и в една подчертано авангардна перспектива.
Алберти показва силно влияние на Луис де Гонгора,  във “Вар и пясък”, 1929, където стилът е бароков. Своята зрелост, Алберти достига в (“За ангелите”, 1929, където в интроспективен сюрреализъм задава тревожните въпроси на съвремието.

1930 – 1931 се запознава с Мария Тереса Леон, за която по-късно се оженва. През 1930 Алберти вече пише политически ангажиран. Създаването на Втората испанска република през 1931 г. го тласка към марксизма и той се присъединява към Комунистическата партия на Испания. Поезията му от този период е поезия на боец.
Алберти бяга в Аржентина след победата на Франко през 1939. Тук той  работи за издателството Losada и продължава с писането и рисуването. Работата му в изгнание е пълна с носталгия за Испания. В този период излиза “Между карамфила и сабята”, 1941. В Буенос Айрес се ражда дъщеря му Айтана. Алберти е преди всичко художник, преди да започне да пише за морето .

1945 – 1950 Пътува до Чили, където отново се среща с Пабло Неруда и други чилийски поети. Възобновява рисуването отново и от 1947 г. нататък осъществява серия изложби. Между 1960 г. и 1961 г. изнася рецитали и лекции във Венецуела, Куба, Колумбия и Перу. Посещава Пикасо по повод неговата осемдесетгодишнина. 1963 – 1970 Установява се в Рим. След като живее в различни европейски градове, включително Париж и Рим, той се завръща в Испания през 1977 година. Малко след завръщането си Алберти е избран в учредителния конгрес на испанския парламент, като представител на комунистическата партия.
Присъдена му е Ленинска награда за мир през 1965 година, а през 1981 година става лауреат на Международната Ботевска награда. През 1983 г. той е удостоен с Наградата „Сервантес”, най-високото литературно отличие в Испания.

Трите сирени

Забравили за лъскавата перла на луната,
за морската вода,

за хлъзгавите си опашки,
мечтаят три сирени в полусън.
Присънва им се, че от дълбините

покрити с хълмове от сол,
късо подстригани излитат в висините

крилати хидри , открити

за лентата на небосвода!
Колко горчи морето с аромат на мента!
А тъничката алкохолна струйка дим

ажурно носи сладникав дъх ликьорен…

Наздраве!
Как звънти

редицата от стъклените чаши и бутилки!
Тук, в кръчмите подводни, все вони,
а там – плод в кошница,

цветя в градина,

Амур в безбурен тюркоазен рай.
Почивайте във мир на дъното моряци!

Не ще ви повече прегърнем.

Смело излизайте за риболов, рибари -
на нас, сирените не сте ни нужни!
Само слънчев блясък на

вратовръзките в  иглите,

хотел

и херувимско бял хладилник!
На нас какво ни трябва в лодките?

Какво ще търсим в тях?

Целта ни вече е различна -
да пропътуваме света във лимузина:
стъкло и лак, най-нов модел;
на самолет да се извием

във въздуха прозрачно светло син;
по лунните стоманени лъчи да се забързаме,
като шейна елени, пързаляща се по леда;
да виждаме как в празници неземни
роякът на момичета невинни,

облечени в ефирно бяло,
въртят се в луда  въртележка,
възседнали каретите си малки -
кристални колесници

предвождани от троен впряг коне,

а как горят огньовете

на алените карамфили в букетите!
Подводните забави са ни скучни:
Не можем вечно да се бием с мъка с тритоните лениви!
Нашите три харпуна са смърт за бурното море.

Трите харпуна са смъртта ни.

По материали в: en.wikipedia.org/wiki/Rafael_Alberti

Албер Камю (7 ноември 1913 – 4 януари 1960)

Албер Камю е роден в Мондови, Алжир, в семейство на френски заселници. Баща му е убит в битката при Марна (1914) по време на Първата световна война и Камю е отгледан в град Алжир от майка си, която е от испански произход. През 1930 г. заболява от туберкулоза и прекратява заниманията си с футбол, за да продължи задочно обучението си в Алжирския университет. Докато работи на различни места, успява да завърши философия в университета (1937).

През 1934 г. Албер Камю се включва във Френската комунистическа партия, но през 1936 г. е обвинен в троцкизъм и напуска. През 1934 г. се жени за Симон И, но скоро се развежда. През 1935 г. основава „Театър на труда“ . Сътрудничи на леви вестници като „Алже Репюбликен“ и „Соар Репюбликен” . Заради заболяването от туберкулоза не е взет в армията в началото на Втората световна война.

През 1940 г. Камю се жени за Франсин Форе, пианистка и математичка. През същата година започва работа за вестник „Пари Соар“. Макар първоначално да не е противник на войната, превземането на Париж от германците и екзекуцията на Габриел Пери все повече го настройват срещу Нацистка Германия. Заедно с редакцията на „Пари Соар“ той се премества в Бордо. През същия период довършва първите си книги „Чужденецът“ (L’Étranger) и „Митът за Сизиф“ (Le Mythe de Sisyphe).

През следващите години Камю се включва във Френската съпротива с псевдонима Бошар и участва в издаването на вестник „Комба“(“Combat”). Той е редактор на вестника от 1943 до 1947 г., като в този период се запознава с Жан-Пол Сартр. През 1945 г. се раждат децата му, близнаците Катрин и Жан Камю. През 1947 г. Излиза книгата му „Чумата“(„La Peste“).

След войната Камю се включва в обкръжението на Сартр и прави обиколка из Съединените щати, където изнася лекции за екзистенциализма. Критичното отношение на Камю към комунизма постепенно охлажда отношенията му със Сартр. След поредния пристъп на туберкулоза през 1949 г. Камю се оттегля и живее усамотено през следващите две години. През 1951 г. публикува „Разбунтуваният човек“ (L’Homme révolté), философски анализ на революцията, отхвърлящ комунизма, който довежда до окончателното скъсване със Сартр. Отрицателните реакции към книгата сред лявата интелигенция силно го депресират и той се концентрира върху преводите на пиеси.

През 50-те години Камю се посвещава на защита на човешките права. През 1952 г. напуска работата си за ЮНЕСКО, след като ООН приема за член франкистка Испания. През 1953 г. е сред малкото привърженици на левицата, които критикуват потушаването на стачките в Източен Берлин от съветската армия. През 1956 г. протестира срещу подобни действия в Полша и Унгария. До края на живота си се застъпва за отмяна на смъртното наказание по целия свят.

Със започването на Алжирската война през 1954 г. Албер Камю застава на страната на френското правителство, обявявайки войната за част от „новия арабски империализъм“. Макар да е привърженик на по-голяма автономия за Алжир, той вярва, че съжителството на французи и араби в страната може да продължи.

През 1957 г. Албер Камю получава Нобелова награда за литература за своето есе „Размишления за гилотината“ (Réflexions Sur la Guillotine), насочено срещу смъртното наказание. Умира през 1960 г. при автомобилна катастрофа.

По http://bg.wikipedia.org/wiki/Албер_Камю

Михаил Александрович Шолохов  (24 май 1905 г.-21 февруари 1984 г.)

Роден e във ферма Кружилин, село Вешенская , Ростовска област. Майка му е украинска селянка, работеща като прислужница. Тя е насилствено омъжена за Кузнецов – казашки Донски Атаман, но го оставя заради “гражданин”, богатия търговец А. Шолохов. Техният незаконен син първоначално носи името на първия съпруг на майка си, смятат, че е “син казашки” и ползва всички привилегии по разпоредбите за разделение на земята. Въпреки това, след смъртта на Кузнецов (през 1912), той бива осиновен от родния си баща и квалифициран като “буржазен син”, като всички привилегии са загубени.
Образованието се ограничило до четири класа на гимназията, защото почнала войната. “Поетите се раждат по различен начин – ще каже по-късно той. – Аз, например, съм роден от гражданската война на Дон.” От 15-годишна възраст започва самостоятелна  трудова дейност. Сменя много професии: учител в училище по ограмотяване, служащ в селски революционен комитет, счетоводител, журналист … От 1921 – „комисар по хляба ” в системата на реквизицията. За “злоупотреба с власт по зърнените поръчки” е бил осъден на смърт от Трибунала (по-късно присъдата е заменена със затвор-условно) …
Есента на 1922 Шолохов пристига в Москва, опитвайки се да постъпи в техническо училище (рабфак)- но не го приемат: не е член на Комсомола. Препитава се от случайни дейности. Участва в литературен кръг “Млада гвардия”, опитва се да пише, публикува сатирични статии и есета в столични вестници и списания. Тези експерименти довеждат до създаването на “Донски разкази” (1926), което веднага привлича вниманието на литературната общественост.
През 1925 Шолохов се завръща в страната си и пристъпва към основното дело на живота си – романа и “Тихият Дон”. Първите две книги на романа излизат през 1928. Публикуването се съпровожда с бурни дебати: роман за Гражданската война, написан от много млад писател, “адски талантливо” (по отзив на М. Горки), озадачаващ по епопеята на размаха и умелия език, както и на авторската позиция. Излизането на третата книга на романа е било спряно поради ясно изразената симпатия към Горнодонското казашко въстание от 1919. В последвалата пауза Шолохов се заема с романа за колективизацията в Донска област “Разораната  целина”. Към съдържанието на тази книга претенции не са отправени. Тя излиза през 1932 година. И през същата година е възобновено публикуването на “Тихия Дон “- след намесата на Сталин в съдбата на книгата. През 1940 г. бяха публикувани последните части на тази уникална епопея на ХХ век.
За “Тихия Дон ” Шолохов е награден с орден “Ленин”, а през 1941 г. получава Сталинска награда 1-ва степен. Но дейността на партията от първо лице в съветската литература (особено в следвоенните години) значително превишава дейността на самите писатели: нито в годините на войната, нито след това от неговото перо не излиза почти нищо, което да прилича на “Тихия Дон “(с изключение, може би, историята” Съдбата на човека”, 1957 г.).

По време на Втората световна война Шолохов е военен кореспондент на вестниците „Правда“ и „Красная звезда“, публикувайки също така разкази и очерци посветени на Отечествената война. По време на войната писателят започва да публикува и глави от новия си роман „Те се сражаваха за Родината“, а преработеният му вариант е издаден през 1969 г.
През 1960 г. Михаил Шолохов е удостоен с награда Ленин – за втория том на “Разораната целина”, а през 1965 г. получава Нобелова награда за “Тихия Дон “.
Два пъти Герой на социалистическия труд, носител на шест на Ленин, почетен доктор на редица европейски университети Михаил Александрович Шолохов умира там, където живее през целия си живот – в родното си място Вешенская, където на 21 февруари 1984 г.  е  погребан, върху стръмния бряг на Дон.

По материали от “Антология на руския лиризъм ХХ век” и http://bg.wikipedia.org/wiki/ Михаил_Шолохов