Archive for the ‘Класика’ Category

Орелски криля как да си метнех

и в наши стърни да си прелетнех!

На наши места я да си идам,

да видам Стамбол, Кукуш да видам;

да видам дали слънце и тамо

мрачно угревят, како и вамо.

Ако как овде слънце ме стретит,

ако пак мрачно слънцето светит,

на път далечни я ке се стегнам

и в други стърни ке си побегнам,

където слънцето светло угревят,

къде небото дзвезди посевят.

Овде йе мрачно и мрак м’ обвива

и темна мъгла земя покрива;

мразой и снегой, и пепелници,

силни ветрища и виюлици;

околу мъгли и мразой земни,

а в гръди студой и мисли темни.

Не, я не можам овде да седам!

Не, я не можам мразой да гледам!

Дайте ми криля я да си метнам

и в наши стърни да си прелетнам.

На наши места я да си идам,

да видам Охрид, Струга да видам.

Тамо зората греит душата

и слънце светло зайдвит в гората;

тамо дарбите- природна сила

со съта раскош ги растурила:

бистро езеро гледаш белеит

и си од ветар сино темнеит;

поле, погледниш или планина,

сегде божева йе хубавина.

Тамо по сърце в кавал да свирам,

слънце да зайдвит, я да умирам.

Марина Цветаева (8.10.1892 -31.08.0941)

Марина Цветаева е родена  в Москва в семейство на професор по изкуствознание и пианистка. Тя е една от най-крупните руски поетеси на 20 век.  През 1910 г. издава свой поетичен сборник “Вечерен албум”. От 1911 г. живее в Коктебел, Крим, общува с Волошин и Бели. През 1912 г. се омъжва за офицера Сергей Ефрон и публикува книгите “Вълшебен фенер” и “От две книги”. През тази година се ражда дъщеря им Ариадна (Аля).

През 1914 г., Марина се запознава с поетесата и преводачка София Парнак, връзката им продължава до 1916 година. Цветаева, посвещава цикъл стихове “Приятелка” на нея. Цветаева и Парнак се разделят през 1916 г., и Марина се връща при мъжа си, Сергей Ефрон. Отношения със София Парнак самата Цветаева описва като “първата катастрофа в живота ми.” В периода 1915-1916 създава поетичните цикли “Стихове за Москва”, “Безсъници”, “Стенка Разин”, “Стихове към Блок” и “На Ахматова”.

През 1917 г. се връща в Москва, но поради революцията не може да я напусне. В 1920 г. умира втората й дъщеря Ирина. Публикува сборника “Версти” (1921), създава поемите “На червен кон”, “Егорушка” (1921), “Юнак” (1922), завършва циклите “Ученик”, “Раздяла”, “Блага вест” (1921), “Преспи” и “Дървета” (1922).

През 1922 г. емигрира заедно с първата си дъщеря в Берлин, по-късно живее в Прага, от 1925 г. се установява в Париж. През 1925, след раждането на сина си Георгий се премества в Париж. В Париж Цветаева силно се повлиява от атмосферата около семейството си заради съпруга си. Ефрон е обвинен, че е бил нает от НКВД, и е участвал в заговор срещу Лев Седов, син на Троцки.
През май 1926 година с помощта на Борис Пастернак, Цветаева започва да превежда австрийския поет Райнер Мария Рилке, който живее на територията на Швейцария. Кореспонденцията и` с Рилке прекъсва в края на същата година със смъртта на Рилке.
През цялото време, прекарано в изгнание, не спира кореспонденцията Цветаева и Борис Пастернак. През 1926 г. когато се запознава с Райнер Мария Рилке, създава стихотворенията “Роман за тримата”, “Новогодишно”, “Поема за въздуха”. Приветства пристигането на Маяковски в Париж, издава книгата “След Русия” (1928). Следват поетичните цикли “На Маяковски” (1929), “Стихове към Пушкин” (1931).

През 1931 г. съпругът й моли за съветско гражданство и става съветски разузнавач. След циклите “Маса” (1933), “Надгробен камък” (1935), “Стихове към сирака” (1936) и “Стихове към Чехия” (1939) се връща в Москва в 1938 г. Същата година съпругът и дъщеря й са арестувани от КГБ, спряно е издаването на сборник нейни стихове през 1940 г. Поради настъплението на нацистите е евакуирана от Москва през август 1941 г., установява се в Елабуг (Татария), заедно със сина си. Болна и без средства за съществуване, тя се самоубива на 31 август 1941 г.

СЪРЦА И ДУШИ

Нашите души са зали за гости редки,

познаващи прелестта на пищни растения.

В тях да отдъхнат от скръбни пътеки

се настаняват разни мили видения.

Тесни килийки са сърцата ни зная.

В тях заключваме някой до сетния час.

В моята килия заточен до края

си ти мой, мили! Без друг. Само ти и аз.

Моя майко и моя кръщелнице,

полудяла и огнена пролет,

дето весело биеш в кепенците

и лудуваш над влажните клони!

Аз съм луд и аз язда през нивите

и по сивите улици тичам,

и разправям на моите биволи

с колко нежна любов ги обичам.

А танцуват запалени къщите

от безспирния бяг на земята,

ний със всяко дръвче се прегръщаме

и лудуваме с лудия вятър.

Никола Фурнаджиев

1

Ах, гърмят на небето големите, тъмните тъпани,
равнините горят, и високо, и страшно над тях,
като крави в нощта, като крави от блясък окъпани,
идат облаци зли, и потъват просторите в прах.

И дълбоко звънят равнините, и пеят клисурите -
буйни сватби гърмят над злочестата черна земя.
Аз съм тъмен жених, моя майко, и пламват лазурите
като мрачен пожар, като кръв, като вик на смъртта.

Аз издигам ръка и ви каня със пъстрата бъклица,
мои братя без път, мои братя със черни гърди,
във неделя е тя – мойта сватба, – елате ми с мъката
и със страшната скръб на безкрайните стари земи.

Като крави в нощта, като крави от кърви окъпани,
над главите ни бдят, тъмни облаци бавно пълзят.
Ах, гърмете, земи, мои тъмни и огнени тъпани,
моя тъмна съдба, моя сватба и весела смърт!

2

Дълбоко грей мрачния блясък на нощния кладенец,
дълбоко горят отразените светли звезди,
дълбоко, дълбоко бий тъмната радост в земята запалена
и в скъпите кости на моите буйни деди.

В горите, в нивята лъщят черни весели камъни,
над друма широко луната червена гори
и пеят дъбравите, греят дъбравите алени
в незнайния блясък от родни дълбоки зори.

Аз тръгнах по пътя да ходя, да каня на сватбата
и вас, мои родни, умрели и тъмни бащи,
къде сте, не зная, но гледам земята зарадвана
във златни одежди и погледи светли цъфти.

И вярвам, и вярвам, че вие ме днес благославяте,
във ранното утро в сърцето ми младост гори
и греят полетата, греят и пеят дъбравите
в незнайния блясък от родни, дълбоки зори.

3

Утре е сватбата, моя земя,
утре и аз ще се женя,
свети незнайното слънце в нощта
с пламъци тъмночервени.

Пеят червени и бесни петли,
тъмните улици тътнат.
Гледаме: тегнат огромни мъгли -
биволи легнали в пътя.

Меча ми остър и страшен блести,
тъмните бездни ме викат,
вятъра весел и черен плющи,
ропот от ямите блика.

Утре е сватбата, моя земя,
утре и аз ще се женя,
свети незнайното слънце в нощта
с пламъци тъмночервени.

4

Ще свирнат кавали, ще гръмнат широките тъпани,
дълбоко ще стене земята във страшния ден
и тъмни дървета ще махат, и рано упътени
ще дойдат сватбари – акрани и старци при мен.

Ще шибне червеното слънце земята запалена,
ще хукнат дървета, ще викне широкия път:
на сватба, на сватба! – а мътни и страшни, и алени
във черни корита реките край нас ще текат.

С петли във ръката ще дойдат и старите кумове,
ще плиснат потоци от слънце студения свод
и вятър ще вее и в прашни и пламнали друмове
ще викна от радост големия черен народ.

Хей, мои сватбари, хей, гайди и свирки и тъпани,
на сватба, на сватба – в неделя – на сватба и смърт!
Небето гори и земята е в кърви окъпана,
и буйни потоци в полетата тъмни ехтят.

Никола Фурнаджиев

Канят ме, мамо, на тежка сватба -

под було, майко, либе да вида;

още ме канят коня да вода,

на първо либе млад кум да бида.

Я научи ме, стара-ле майко,

на първо либе как да кумувам:

со кои очи да го погледна,

со кои уста да му продумам?

Жерави

Спускат се жерави, кацат на морския бряг,

и, насъбрани на орляци, дигат се пак.

Чезнат нататък в омара полета, гори,

брягове морски – и орляк след орляк се скри.

Дълъг безкрайно и мъчен е техният път:

колко ли дена така над море ще летят!

Ще се прекършат там много, о, много крила -

пътят във блясък объркали, или в мъгла.