СтелаПро

Archive for the ‘Статия’ Category

Любомир Левчев е първият българин, удостоен с наградата “Златен венец” на провеждащия се за 49-и път фестивал в македонския град Струга.
Повече

22 август 2010 / 12:48

Емблематичният американски писател фантаст Рей Бредбъри навършва 90 години на 22 август. Сред най-известните творби на Рей Бредбъри…

Полето на знанието е феномен, с който се запознах за първи път като участник в група за семейни констелации. И това, което видях и преживях там, остави толкова дълбоки следи в съзнанието ми, че оттогава насам моето възприятие като човек и като психотерапевт вече не е същото. Бях силно впечатлена както от теорията на Берт Хелингер за съществуването на семейна душа, така и от метода на практическа работа, чрез който участниците влизат в контакт със записите на тази семейна душа. Информационно–енергийното поле, което съдържа записите на нашата семейна душа, както и много други записи от колективното ни несъзнавано, е именно полето на знанието, за което говоря.

ПОВЕЧЕ

Мощите, открити при археологически разкопки на остров Свети Иван край Созопол, действително са на св. Йоан Кръстител, обяви днес в крайморския град проф. д-р Казимир Попконстантинов, ръководител на проучванията.

Реликварият, намерен при разкопките на абсидата на манастира “Свети Георги”, бе отворен днес от комисия специалисти в Историческия музей на Созопол пред журналисти и при засилени мерки за сигурност.

Кутията съдържа костици от ръка, лицева част и зъб на светеца, на когото се паднала честта да покръсти самия Господ Иисус Христос.

Именно част от черепа и едната ръка на св. Йоан Кръстител са се пазили в Константинополската патриаршия.

Светите мощи ще бъдат предадени на Сливенския митрополит Йоаникий, който да реши къде ще бъдат изложени, но най-вероятно те ще останат в созополския храм “Свети Георги”.

Реликварият е от алабастър, а не от мрамор, както предполагаха предварително археолозите, обясни Попконстантинов. Реликварият бе открит на 28 юли в олтарната част на най-стария храм на острова.

Подобен екземпляр се намира за първи път по нашето Черноморие. Той е близък по форма на саркофазите от Античността.

С него бе намерена и каменна кутийка, в която мощите са положени в реликвария. Върху нея има надпис на гръцки език, от който става ясно кой е приносителят.

Не на друг, а на Шарл дьо Гол принадлежи мисълта, че България е мостът, по който древната цивилизция преминава в Европа. Руският учен Дмитрий Лихачов пък направо нарече страната ни “държава на духа”. А и генералът, и академикът не бяха хора, които правят евтини комплименти.

По материали в http://www.vesti.bg

Почина писателят Дончо Цончев

Известният и колоритен писател Дончо Цончев почина вчера, 5 дни преди да навърши 77 години. Той е роден на 27.07.1933 г. в гр. Левски. Завършва геология в Софийския университет (1959). В последствие работи като зидар (1951-1953), геолог в Родопите и Странджа (1959-1963), учител в София (1963-1966), геолог в Министерството на горите (1966-1968). Дончо Цончев е завеждащ редакция в издателство  ”Народна младеж” в периода 1968-1970, бил е зам.-главен редактор на “Профиздат” (1970-1973), завеждащ отдел “Българска литература” (1973-1989) в сп. “Съвременник”, директор на сп. “Лов и риболов” (от 1989).

Основател е и директор на в. “Наслука” (от 1991). Публикува в периодиката от 1956 г. Неговите герои – спортисти, геолози, рибари, ловци, работници – са свързани пряко с начина му на живот. Пише за природата и света на животните, както и детско-юношеска проза. Автор е на разкази, новели, повести, драми, по-важните от които са: “Мъже без вратовръзки” (1966), “Роман на колелета” (1970; 1974), “Червени слонове” (1970), “Опасни типове” (1971), “Почти любовна история” (1972), “Принцовете” (1976; 1991), “Ако можехме да ги чуем” (1977), “Звезден прах” (1981), “Къщата на песните” (1985), романовата трилогия “Жълтата къща” (1982-1986), “Дневникът на един геолог” (1989), “Циганинът” (1991), “Ние, децата на голямата лъжа” (1992) и др.

Цончев е  автор на близо 60 книги, сценариите на четири игрални филма, пет театрални пиеси. Творбите му са преведени на 28 езика.Дончо Цончев е републикански шампион по бокс за 1951 и 1952 г. и републикански шампион по автомобилизъм за 1964, 1965 и 1966 г.

Той е депутат в 40-то Народно събрание (2005-2009). През 2004 г. е награден с орден “Стара планина” – първа степен, за големите му заслуги към българската литература и по случай неговата седемдесетгодишнина. На 14 декември 2007 г. става носител на голямата награда за литература на Софийския университет.

Препечатка на статията от http://www.radar.bg/redirect.php?newsid=7315907

В България има много поети, много. Удивлявала съм се на виртуозност, интелект и талант. Понеже чета на няколко чужди езика и имам база за сравнение, съм се радвала, че естетическата наслада от стиховете на един немски поет примерно и един български е същата.

Точно тук искам да поговоря за магията на родния език, за вълшебството на българския език. Има такива наши поети, които са написали моите думи, с чиито произведения се отъждествявам напълно. Те са изразили моите чувства, моите мисли, моите усещания. Те са създали моята поетична вселена.

Александър Геров – къде е тайнството.

Чета стихотворението “Кръг”. Прост изказ, ясни сравнения, по детски чист стил. Но го прочитам пак. И още веднаж. Копнежите и надеждите са сладък плод, а духът съдържа в себе си живота. Всички огорчения и разочарования на ментално и физическо ниво не са в състояние да помрачат по детски гордия и лекокрил дух на поета, защото роденият поет е затворен кръг, съдържащ поетичното дръзновение на безкрайността.

КРЪГ

Аз съм затворен кръг – както яйцето

съдържа всичко нужно за живот,

така изпълнено и в мен сърцето

с копнежи, със надежди – сладък плод

От детството каквото в мене има,

когато в тоя свят съм се явил,

превърна се във чувство, мисъл, рима

и в стих безкрайно горд и лекокрил.

Какъвто бях като дете, такъв съм,

затворен кръг, изпълнен със неща

Не остарява моят дух невръстен,

изправен пред лицето на света.                         Александър Геров

Поезията е почувстваната философия, това, което ни “носи голямата тишина” на необозримото. Ние сме ограничени на земята. Само нашият дух може да се разшири, да се освободи, да докосне непознаваемото, тоест бога у нас. Това става единствено, ако не се привързваме към нищо и никого на този свят. Това послание го има от хилядолетия в религиозните и философски доктрини на цивилизациите, но как е казано от поета! Всъщност, като че ли всеки от нас може да го каже по този начин… А защо се вълнувам, къде е тайнството?

ГОЛЯМАТА ТИШИНА

От дълбокия Космос,
гдето вей хладина,
като шепот си носи
голямата тишина.                                               Александър Геров

ТАЙНА

За да не ти е мъчно никога,
към никого не се привързвай.
Живей във себе си. Там блика
вълшебен извор с ясен бързей.                                Александър Геров

Андрей Германов – хубостта на нашата земя.

Той ме тревожи, изпълва ме с чувство за загуба, за безвъзвратност на отминалото, за преходност и краткотрайност. Но стиховете му са мащабни, страстни, пълни с българския колорит художествени платна на 60-те. Неговите стихотворения са неподправени описания на преживяното от мен, от всички мои връстници в средата на миналия век. И хубостта на земята, където живеем. “Уханни дюли. Закъсняло ято.” Но и горестната вина за унищоженото, за подмяната на ценностите, за илюзията, че потребителското общество ще ни направи по-щастливи.

РИСУНКА

Далечен хоризонт, неясен хребет.

Избистрено небе и полъх свеж.

Гори липата с непонятен трепет,

със пламък жълт като голяма свещ-

Прозрачен дим над къщите се вдига –

ракия по казаните варят.

В далечината тракторни вериги

неясно прогърмят и пак замрат.

Уханни дюли. Закъсняло ято.

Спокоен път и скърцащи коли.

Свят изкован от тъмно старо злато

Спокойствие над нивите вали.

Неясен хлад едва-едва полъхва

и в тая есен като стар жетвар

отпаднал, кърът бавно си отдъхва…

И дреме във мъгли Балканът стар.                             Андрей Германов

ИЗСИЧАНЕТО НА ЛОНГОЗА

…

Със трупи?
Не!
Със трупове!
Мъзгата
от всеки пън димя като мъгла
и рухваха замлъкнали гнездата
и птиците с опърлени крила!
Лесът велик
умираше
полека.                                                                    Андрей Германов

…

Валери Петров – уникална поетична галактика.

Ако има уникална, неподражаема поезия в българската литература, това е огромното творчество на големия Валери Петров. В редките мигове, когато ме връхлита нихилизъм и ме затиска изцяло, аз се сещам за него. Тогава всички доводи, че нашият език се говори и чете от малко хора, че е осъден на изчезване избледняват. Ние си имаме виртуоз на словото, поет с главно П, несравним с нищо и никого, владетел на уникална поетична галактика в българската литература. А с преводите си е пресътворил на български език и най-великите поети на планетата. Сърцето ми се изпълва с благодарност и аз започвам да се радвам на простите, безценни неща от живота. Защото съм също част от пейзажа, този пейзаж, който се рисува с българско слово!

ЕСЕНЕН МИГ

Сред гоблена червен

на прозрачния ден

петънце едно синьо се мярка,

и от него пред мен –

орчарован пленен –

есента става двойно по-ярка.

Един смешен хлапак.

Наблюдавам го как

се мотае по склона отсреща:

рови шумата с крак,

но след малко все пак

за уроците май че се сеща.

И изчезнал едвам,

гасне горският плам,

а така бих желал да му кажа:

- Не си тръгвай! Стой там!

Имаш работа знам,

но си също и част от пейзажа!                                              Валери Петров

Петър Андасаров- поет, добър поет, много добър поет

В една статия за Петър Андасаров четох за “видовете” поети – поет, добър поет, много добър поет – и се замислих. Дали на мене, учителката ми липсва “отличен поет”, дали можем да дадем оценки на поетичния талант по шестобалната система и трябва ли да сме прочели всичко от автора, за да му поставим оценка. Но това, което не ми даваше мира, беше приравняването на думичката “поет” към оценка “среден три”. Всъщност винаги съм казвала на учениците си, че от три до шест разлика няма, единствено двойката е различна, останалите оценки дават диплома. Та в този смисъл съм съгласна с автора, написал ласкави думи за Андасаров, че има поети и стихоплетци. Разликата помежду им е в едно единствено нещо – онова неописуемо, което се нарича ПОЕЗИЯ го има при едните, а при другите го няма. Не напразно едно от най-известните определения на това нещо е: “Поезия е това , което се губи при превода.”

А колкото до Петър Андасаров, той е написал стиховете, които бих искала да напиша аз и затова съм му много благодарна. Обичам неговата поезия!

ВЕЧЕРНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Сняг в душата на деня –

сбъдната мечта на зима.

И върви към мен жена –

светла и необходима.

Цвят в ръцете на деня –

краткотраен смях на пролет.

Обич в поглед на жена

и небе за твоя полет.

Плод в полите на деня –

прещастливо дълго лято.

И мълчи до теб жена

с мисли за децата.

Скръб на есенни листа –

осланени пеперуди.

Трепка в тебе яснота,

гаснат твоите заблуди.                                                     Петър Андасаров

Помислено до цвят с пчела

В средата съм на лятото. А иде краят.

Затуй така забързано живея –

по всичките посоки на безкрая

като пчела за цвят копнея.

А може да ме срещне слънчев удар

или вихрушка смъртоносна;

и в нечии очи да е същинска лудост

стремежът ми – до цвят да се докосна.

Но мен ми стигат миговете на пчелата,

когато с устните на цвят денят й пее.

И тя – в магията на светлината

забравя просто че живее…                                                                            Петър Андасаров

Всъщност аз обичам стиховете на много владетели на българското слово, както и поетичните творби на много от майсторите на чуждоезиковите словеса. Те ме потапят в “магията на светлината” и ми става леко на душата, толкова леко, че “забравям просто че живея”.

Започвам със Станка Пенчева, не само защото ми е близка по светоусещане. Тя ми е първа в списъка, защото заразява със своята безпределна искреност. А това е необходимо условие за приобщаващата поезия, тази в която “ние” и “аз” са едно и също. Понеже и аз съм ниска, си избрах стихотворението “Предопределение”. Всъщност при голямата българска поетеса няма значение кои нейни стихове ще подбера. Всички са истинска, удивляваща с образността си поезия. Аз никога не се “повдигам пред битието на пръсти”, но я разбирам. Моят стремеж да “откъсна невъзможното” е същият. А искрено се радвам, че тя се е повдигнала до висините на поезията, написана на български език. При Станка Пенчева и страхът е “блажен”, затова е ненадмината във екпресивните си внушения.

Станка Пенчева

ПРЕДОПРЕДЕЛЕНИЕ

И понеже съм ниска трябваше цял живот

да подскачам, на пръсти да се повдигам:

все високо ми идваше я узрелия плод

я горната лавица с книги.

Пък си избирах и високи мъже,

та се целувах като пред летене

Дъхът ми замираше в страх блажен

пред дивия връх,

пред небето,

пред гения.

И така по тази земя вървях

все изпъната, все недорасла

Газех кал, вдигах облаци прах

кашлях и виках: Това е прекрасно!

Все нагоре гледай! Все нагоре върви!

И други подобни високи девизи!

А може би – мравка сред високи треви

- аз лазех едва, но си мислех: възлизам!

Или пък с детински уверен жест

се протягах невъзможното да откъсна…

Тъй или иначе не се отучих до днес

през битието

да се повдигам на пръсти.

Стоянка Грудова ме изумява с начина, по който използва думите. Големи философски категории органично се вплитат с битовото значение на думите, като нещо естествено.Тя рядко остава само на повърхността на чувството и образността, винаги търси отговори и дава такива. А аз намирам в цялостното звучене, отговора, който ме интересува. В стихотворението “Нататък” тя завършва: “Душите ви са моето богатство,

но кой от вас ще го опази? Кой?” Декларативно, патетично, настойчиво и страстно. Душите на нашите деца са най-близо до нашите, но ние не можем да ги опазим. А може би не правим усилия? Може би най-малко грижи полагаме за духовното развитие на наследниците си?

Стоянка Грудова

НАТАТЪК

Несметно време ви разделя,

децата ми. Какъв закон!

Нощувате в една постеля,

но само в първия сезон.

Нататък центробежна сила

нататък неизвестен курс.

Съдби по неповторимо било

Живот по незапомнен вкус.

А всяко семе себе си повтаря

пшеница от пшеница.Друг закон!

Единни от рождение до старост

умират на дървото клон до клон.

В безпаметния свят се отразява

самата вечност и над него бди.

Човекът в себе си човек посява

с печална вяра да се прероди.

Къде е смисълът на всяко братство?

На всяко майчинство? О боже мой!

Душите ви са моето богатство,

но кой от вас ще го опази?

Кой?

Голямата българска Поетеса Рада Александрова е моя любимка. Тя парадира с утвърждаване на ментално осъзнатото “Намерете си два часа за мислене”, но всъщност като всеки златоуст, успява да достигне сърцата с размаха на амплитудата, с която вибрира нейното слово. Истината “крещи”, “реже слуха”, “опва чертите” и търси с “неясни очи”. Действена образност, която дава възможности на фантазията. Да, мисълта създава всичко, само чрез нея се самоосъществяваме. На физическо равнище сме твърде ограничени. А мисълта е изворът на духа.

Рада Александрова

ДВА ЧАСА ЗА МИСЛЕНЕ

Намерете си два часа за мислене.
Вашите два часа на ден.
Влизайте там като в древен театър.
Като в храм се издигайте.
Нека това бъдат часове на вашето завръщане
към себе си.
Нека бъдат разбиране на същността.
Там истината да е новородена и гола –
да крещи, да реже слуха ви,
да опва чертите,
да ви търси с още неясни очи.
Прежалете си нощите.
Откъснете два часа за мислене.
Ако щете от своята работа,
от зеленчука и хляба,
които купувате,
от непоносимия въздух на улицата,
от любовния прилив…
Намерете вашите жестоки два часа.
Ще ви има чрез тях.

Затова рязко се разграничавам от последните строфи на стихотворението “В следващия живот” В този живот стиховете на Рада Александрова са ми нужни, а съм убедена, че има още много като мене.

Рада Александрова

В СЛЕДВАЩИЯ ЖИВОТ

В следващия живот

всичко ще бъде хубаво

Мама ще бъде весела

И ще се мре един път

в следващия живот.

Там ще намеря приятели

сън ще си имам и детство.

А и любим ще открия

в следващия живот.

Там ще напиша най-сетне

своето стихотворение.

И ще е нужно на някого

в следващия живот.

За следващите стихотворения “Бяло” и “Есента” мога да говоря много, но няма да го сторя. Просто ще отбележа, че те са поезията, такава каквато аз копнея да чета и съм благодарна, че съм ги открила за себе си.

Рада Александрова

БЯЛО

От този ден отдавна съм избягала

(а може би наблизо да е той)

Кълбо отнейде се търкулва – бяло

от августовски зной.

С очите на душата си наверно

сега го гледам. Но усещам пак

да се сгъстява в мен кръвта до черно.

И виждам как…

Как бели са дърветата, вратите

и пътят в белия до трепет град!

Тук стъпките за нищичко не питат.

Две котки бдят

до този ден, до тази нощ наверно

до белия от неизменност праг.

Там, дето място има си вечерницата,

където бял е и самият мрак.

ЕСЕНТА –

тази стара несретница

оня ден прошумя.

И изпръхна, и нежно просветна

късче черна земя.

Само шипката викаше яростно

с кървав, шеметен глас.

И вървях срещу шумата падаща

през бодили и храсти.

Есента –

всеки път ненадежда

ненадейно дойде.

И не знам откъде се процежда

дъх на гнило и тлен.

И от лятото с пясък в обувката –

право сред есента.

И пътеката стръмно се спуска –

крачка – и в пропастта.

И от тъмно до тъмно не срещнах

ни едничък човек.

Чудна птица вещаеше нещо

с глас протяжен и мек.

И валяха води, и валяха,

а пътеката бе

толкоз суха, че гъбите спяха

под далечно небе.

И броях – седем стройни дървета,

седем трупи до тях.

Горе някой пролука открехна.

И отново видях

есента – цяла в огън и пяна

до самите била.

Тя разхождаше свойте поляни

от скала до скала.

После тъмното блъскаше  устни

и вихрушка изви.

И очите й мръзнеха – пусти,

пусти – всички треви.

Но не ще, и не ще да избяга.

Аз до  нея стоя –

като шарена златна тояга

спи на слънце змия.

Есента ми разкъса сърцето.

И по мокри стъбла

зрее леко и хапе проклето.

………………………………

Сякаш капе мъгла.

Най-накрая да изкажа и възхищението си от златното правило на Рада Александрова.

ПРАВИЛО

Да изчакам нещата

сами да пристигнат.

За Надя Неделина всички пишат напоследък. Тя е един силен и устойчив на времето дух. За мене точно такива като нея имат най-голям принос за еманципирането на българката. Поезията извира от сърцето и`. И винаги се усеща чувството за дълг. Дори в пасторалната и пейзажна лирика силата и` е в това – “знам, че ме очаква моята земя синовна ласка да и` дам…” Правя един голям поклон пред огромното и` поетично дело.

Надя Неделина

КАПКА

Вали. И капки мънички блестят

на житото по тънките листа.

А в храстите край глинестия път

скорците мокри пърхат в утринта.

Вали. Над хлебородните бразди

богата тъкан пролетта снове,

набъбват млади земните гърди

за да откърмят тежки класове.

Вали. А аз вървя все тъй сама

като дъждовна капка. Ала знам,

че ме очаква моята земя

синовна ласка да и` дам…

Завършвам с виртуозната владетелка на римата – Надежда Захариева. Тя може да напише всичко. И да звучи като мелодия за ушите. Поразителен талант! Избрала съм “Пуловер”, защото е картина на битуването на жената по тези ширини. И огромната и` вътрешна сила, въпреки всичко, да съхранява в душата си “обичта човешка”.

Надежда Захариева

ПУЛОВЕР

Студено ми е- каза ти-Замръзвам

Стопли ме някак моля те отново…

И аз със чувство за вина избързах

да изплета най-топлия пуловер.

Не го приемай като вещ, която

за тялото ти е предназначена.

С ръце го плетох. Ала и с душата.

За твоята. Нали и` е студено.

И ако можеш плетки да разчиташ

пуловерът – ще видиш- е изпъстрен

със тежка дрямка, слепваща очите,

с изтръпнали от преумора пръсти.

И всяка бримка би те заглушила

с вика си, че едва ли има нещо,

което би се мерило по сила

на тоя свят със обичта човешка.

Дочуе ли вика, знам, непременно,

душата ти студа ще надделее.

Не го лу чуя, значи, че към мен е

изстинала…И няма да я сгрея…

И накрая макар и нескромно ще прибавя и едно мое стихотворение, защото поезията е една голяма река, в която някои вливат буйни води, а други малки поточета.

Мария Байчева

СВЕТЛОСЯНКА

Светлосянка пробягва във мисъл.

Мисълта се разтваря във думи,

които изричам на глас…

Тънък лъч се мести залисан,

протяга дълги крачуни

през листата на жълтия храст.

Морски гларус за полет орисан

се прегръща с вълна изумрудена,

излита и каца до нас.

МАРИЯ БАЙЧЕВА

ЧАСОВЕ

Ранни мои часове с кафе горещо,

седнал до приятел нежен от нощта излязъл

много по-добър на светлина.

Думите пристигат от зората,

но е по-красиво да мълчим -

нежното мълчание възражда.

Илия Бурджев

НЯКОЛКО ДУМИ ЗА НЯКОЛКО СТИХОТВОРЕНИЯ НА ИЛИЯ БУРДЖЕВ

Аз не познавах Илия Бурджев. Търсила съм го два пъти в сградата на вестника, виждахме се за кратко, защото той винаги бързаше към себе си. Но ние се знаехме. Често, когато аз вървях нагоре по нашата улица, го срещах да идва надолу, а когато се спусках надолу, той се качваше, за да отиде в редакцията. Колкото и да бързахме, винаги се спирахме и единият казваше нещо от рода на “Как е?” Толкова. Не си отговаряхме. За няколко секунди попадахме в онова нежно мълчание между духовни приятели, което само той можеше да опише с думи. Защото “нежното мълчание възражда”.

Неговите стихове ме потопяват в онова отминало време на детството ми, когато бях едно от децата на “кон от слънчоглед” и “с устни алени” под черницата на двора. Тогава не познавах по-голяма всеобща радост от тази при вида на “пълните коли със топло жито”. През живота си изживях безброй радости, част от които заедно с всички останали край мене. Но една от безвъзвратните ми загуби е смъртта на онова време, когато всички бяха щастливи и живееха с лястовиците, черниците и житото. Ах как разбирам “мъката по чезнещото време и всякакво подобие на него”. Сърцето ми благоговее застинало в прииждащата вечер и се свива от болка по загубата – аз вече нямам кон от слънчоглед. А когато седнала в лъскавия автомобил с климатик профучавам край слънчогледова нива, винаги търся в чантата си стихотворението на Бурджев

КОН ОТ СЛЪНЧОГЛЕД

Когато лястовици с пълни човки

се спускат над горещите стрехи;

по зрелите черници с устни алени

деца прегръщат гъвкавите клони

и уморено мама вика пред вратата

Приижда бавно вечерта

подобно топла сянка на дърво,

а аз препускам върху слънчогледа

и пълните коли със топло жито

все вървят

и нямат край.

Пълзи по листите вечерен вятър,

но нищо още той не ми напомня.

И мъката по чезнещото време

и всякакво подобие на него

не ме досяга мен, когато мама,

усетила го, вика пред вратата.

И никой срещу тебе не застава,

когато имаш кон от слънчоглед.

А когато баба ми забрадена с пъстра забрадка, скрила длани под шарена вълнена престилка пристигне в съня ми, аз с усмивка търся следващите редове.

БАЛАДИЧНО ЗАВРЪЩАНЕ

Аз много пъти още ще се връщам

в полето, пламнало от слънчогледи,

край гъвкава река. Там има къща

и ден и нощ към пътя прашен гледа.

Пристигат вечер старите жени,

под вълнени престилки скрили длани,

и в тяхното шептение възкръсват

години отшумели и войни.

И в клоните е пак запролетено.

Червени барабани бият щъркели,

а топлите поля отглеждат зърно

във пелени безкрайни от зелено.

И там във тишината съществувам аз,

и в думите, но истински ме няма.

Единствено с писмата си пристигам,

монавам от прозорец на прозорец

и моя глас във въздуха напъпва.

А младата луна като дете

по облаците стъпва.

Голямата обич към рода, родителите и родното личи и в стиховете посветени на баща му. Роден поет, Илия Бурджев е благословен с обич към всички край себе си. И към думите, които могат да съберат “моретата” “залеза” и “тревата” и да ги раздалечат  така, че да почувстваме разстоянията вътре в себе си, тези, които най-трудно преодоляваме.

НА БАЩА МИ

Далече,

толкова далече от моретата,

до залеза тъй близо,тъй близо до тревата,

в поля, където житото възкръсва като феникс

всяка пролет, живееш ти. Пред портата излизаш сам

с дърветата говориш като с мъдреци

и целият ти тих живот във зърно е събран.

На пръв поглед морето присъства в поезията на Илия Бурджев незабележимо като дихание, като усмивка, като пулсирането на сърцето. Но всъщност морето е философски, събирателен образ на незримото насъщно, без което не е възможно да се самопостигнем.  Удивлява ме способността му с две думи да постигне картината на стихията -  “стръмни пламнали води”, която посича пясъка, но носи утеха на духа, защото искрени можем да бъдем само днес, всеотдайни можем да бъдем само днес. А единствено с искреност и всеотдайност можем да понесем скръбта и радостта.

ЗАВИЯ ЛИ НАТАТЪК КЪМ БРЕГА

Огромно слънце иде пак, любовна песен иде

през синьото на стръмни пламнали води.

Кой търси твойте стъпки в пясъка посечен?

Какво спасение, каква утеха ще ми донесат?

- Тук всеки ден е само днес – така животът учи

и затова пред него ти – по-верен от пчела пред цвят

по-искрен, всеотдаен.

- Тъй както мене и водата -

говори ми брега.

Но аз все още съм човек и нося скръб,

тъй както радост нося.

Морето, реката, въобще водата в стиховете на Бурджев е олицетворение на живота. Вдъхновението, радостта и смирението той търси в нейната свежест, мекота и безпределна живителна сила. Защото очите на любимата са нещо поразително, но също толкова поразителен е образът на приведеният старец над водата, който лови радост.

Аз живея край морето. Събуждам се и отварям прозореца да видя залива. След като си наловя радост, сядам до “приятел нежен от нощта излязъл” в “ранни мои часове с кафе горещо”. А вие? Къде ловите вашата радост?

В СРЕДАТА НА СЕПТЕМВРИ

Изричам стихове, но не от книга -

прочетени в очите ти, додето

приведен старец над водата

се мъчи радостта да улови.

В поезията на Илия Бурджев не намирам патетичност, декларативност или площадно звучене. Тя е нежна и като че ли малко меланхолична. Но в никакъв случай не е пейзажна или повърхностна. Поетът винаги ме предизвиква и провокира с чувството за етика и идеята за вечните ценности. Какво по-убедително от това, че стремежът към материални придобивки е “стара измислица”? В стихотворението “Епитафия” съвсем пестеливо е доказан абсурда на понятието за “собственост” .

ЕПИТАФИЯ

Живя със старата измислица-

земи да имаш,

домове.

Един-едничък час на друго не отдаде

освен на всичко твое.

Какво със себе си взема`?

Само`, студено тяло -

напусна те и то.

Едно дърво сега над тебе само се люлее

и се изпълва въздухът със вятър.

Естествено е да не съм безпристрастна. Поезията на Илия Бурджев ми е много близка. Всички образи в тези стихове са съпреживяни. Аз също обичам морската градина. Тя за мен не обикновен парк за отдих. Тя е “прохладната градина с пясъчния път, като врата от древни времена…” Тази прохладна градина е била морско дъно, където са танцували делфините, а сега е в любовна игра с Бургаските поети.

ПРОХЛАДНАТА ГРАДИНА

Прохладната градина с пясъчния път

като врата от древни времена…

…

Почувствала с морето древно сходство,

танцуваш предана като водата.

Любовна е играта ти, с която

във вечността човекът продължава.

Последно съм си подбрала “Утрини и пътища”. Защото нашите надежди са огледалата на същността ни, те отразяват думите и слънцата в нашия живот. Ние все още вървим. За Илия Бурджев само мога да кажа, че не е „до ужас сам”.

УТРИНИ И ПЪТИЩА

Утрини и пътища и нощи

под дъждовен или светъл свод,

с думи и слънца добри и лоши

и във всичко – нашият живот.

И във всичко ние. И вървим.

Бягаме по някакви надежди,

търсим техните огледала,

а пък дните лудо ни повеждат

и въртят на свойте колела,

носят ни на долу и нагоре -

ту в тъгата, ту във радостта

и за миг откъснати в постора,

падаме и гаснем във пръстта.

Сбогом, викам някъде далече

падам, падам и къде не знам,

ето ме освобеден от всичко вече,

но до ужас сред тревите сам.

В стиховете на Илия Бурджев е настанена слънчева тишина. Любовта шепне в ушите ни. И макар че „друго време ходи по тревата”, тези стихове ще бъдат винаги с нас.

ОТ СЛЪНЧЕВАТА ТИШИНА

От слънчевата тишина примамен

пристъпих към това потайно място.

Години аз оттук не бях минавал.

Под птичи звън и летни сенки някога

обичахме се тайно тука с нея.

И думите ни крехки и наивни,

изричани от нас тогава с шепот,

отнесоха ги толкова червени

и ветровити есени.

Сега пак слънчев ден извира от небето,

пчелата търси меденосно цвете

и пътя пак през храсти се провира.

Но друго време ходи по тревата.

Думите написа Мария Байчева