СтелаПро

Archive for the ‘Български автори’ Category

Николай Лилиев (псевдоним на Николай Михайлов Попиванов) (26 май 1885 – 6 октомври 1960)

Роден е в семейство на потомствени учители и свещеници, но от малък остава кръгъл сирак. Основно образование получава в родния си град, а после завършва търговска гимназия в Свищов през 1908.

Литературните му интереси се проявяват още през ученическите години, но тласък за поетическа изява му дава срещата с Димитър Подвързачов към края на 1903 година. По това време Лилиев е чиновник в старозагорската земеделска банка и е отпечатал само две пародии в сп. „Българан“, подписани с инициали.

През 1905–1906 година следва три семестъра литература в Лозана, откъдето изпраща стихове в списанията „Ново общество“ и „Демократически преглед“.Живее в една квартира с Хр.Досев и е близък до неговите толстоистки търсения. През 1907 е чиновник в Долна баня,където се запознава със С.Ничев -основал толст.комуна там; запознава се и с Димчо Дебелянов, среща се за пръв път с Владимир Василев и Боян Пенев, с които е свързана творческата му съдба. През 1908–09 година е учител в III мъжка гимназия в София. Заедно с Димчо Дебелянов се радва на покровителството на Димитър Подвързачов и на приятелството на млади поети, журналисти и художници от неговия артистичен кръг. Същата година в сп. „Съвременник“, № 2, под стихотворението „An die Natur“ („Към природата“) за пръв път се подписва с псевдонима Николай Лилиев, измислен от редактора на списанието Г. Бакалов.

През есента на 1909 година Лилиев спечелва конкурс и заминава за Париж, където следва търговски науки със стипендия на Министерството на търговията. От Париж изпраща стихотворения, които Подвързачов и Дебелянов публикуват в списанията „Съвременник“, „Оса“, „Смях“, „Наш живот“, „Демократически преглед“, „Съвременна мисъл“ и др. В хумористичните издания се подписва с псевдонимите Одуванчик, Анонимус, Лилипут. Кореспонденцията на тримата поети е ценен документ за епохата и за равнището на епистоларната култура.

През 1910 година Лилиев е представен с 14 стихотворения в първата „Антология на българската поезия. От Вазова насам“, съставена от Д. Подвързачов и Д. Дебелянов. След завръщането си от Париж (лятото на 1912 г.) е учител в търговската гимназия в Пловдив (1912–13) и в Свищов (1913–15).

По време на Балканската война е граждански мобилизиран в Стара Загора. През 1914 година участва със стихове, преводи и критика във всяка от петте книжки на редактираното от Д. Подвързачов сп. „Звено“. През Първата световна война е редник и кореспондент. След войната работи в Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост, в издателството на Александър Паскалев, в Дирекцията по печата във Външното министерство, в различни редакции. Първата му книга „Птици в нощта“ излиза в две издания. От началото на 1920 година Владимир Василев започва да издава сп. „Златорог“ и привлича Лилиев за съредактор и постоянен сътрудник.

През 1921 година Лилиев заминава (заедно с проф. Н. Михов) за Виена и до септември 1924 година работи последователно в големите библиотеки на Виена и Мюнхен върху подготовката на историческа библиография за българския стопански живот през вековете. В тези години стриктно изпълнява ангажиментите си към сп. „Златорог“, като осигурява голяма част от чуждестранната кореспонденция на списанието. През 1922 година излиза книгата му „Лунни петна“ (наградена от Министерството на просвещението).

От есента на 1924 до 1928 година и от 1934 година е драматург на Народния театър в София.

След поемата си „Родина“ (1925) в продължение на 9 години Лилиев не публикува нови стихове. Тази пауза е белязана с две важни събития в творческата му биография. В края на 1931 година се появява антологичната му книга „Стихотворения“, а през март 1934 в „Златорог“ излиза цикълът „При морето“ — последните стихове, които поетът отпечатва приживе. Те са свързани с пребиваването му във Варна, където е преподавател по френски език (1932–1934) в Търговската академия. Цикълът предизвиква широк отзвук. Възприема се като поетическо възкресение и обновление, като нова стилистична ориентация на поета.

Като драматург в Народния театър в София (1934–1960) Лилиев оставя трайни следи в българската театрална култура. Възражда и следва най-добрите традиции на театъра, положени от Пенчо П. Славейков и Пейо Яворов. Присъствието му се оказва особено стимулиращо за развитието на българската драматургия. Привлича за каузата на театъра най-добрите български писатели и преводачи. Превежда за нуждите на репертоара огромна част от европейската класическа и съвременна драма: Уилям Шекспир („Сън в лятна нощ“, „Ромео и Жулиета“, „Крал Лир“), Пиер Корней („Сид“), Морис Метерлинк („Чудото на Св. Антоний“), Хуго фон Хофманстал („Електра“), Виктор Юго („Ернани“), Алексей Толстой („Цар Феодор“), Хенрик Ибсен („Малкият Ейолф“) и др. Името на поета е свързано с разцвета на българския театър през 30-те и 40-те г.

След комунистическия преврат на 9 септември 1944 поезията на Лилиев е обречена на забрава и отрицание от страна на официалната комунистическа литературна критика. Избран е за академик (1945); участва активно в изданията на Института за литература при БАН, но повече не написва нито ред поезия.

От началото на века до войните Лилиев е един от най-талантливите поети на България. След появата на първите му книги неговата поезия се оказва в центъра на критичните полемики. Тя се свързва с върха и залеза на българския символизъм.

“Николай Лилиев е може би най-чистият, най-завършеният български лирик, ако имаме предвид красотата на задушевното звучене и голямата изисканост на стохотворната техника. Лилиев се прекланя пред сложността на човешката душа. Но и се стреми да я разбере, като потъва в не малко от нейните дълбочини, в нейните тайни. Поетът често чува нечувани гласове. Пътува извън границите на очевидното. Прекрачва доста прагове пред неизвестното от вътрешния живот на индивидуалността.” (из книгата на проф. д. ф. н. Юлиан Вучков “Върхове в историята на българската литература”).

Поезията на Лилиев е преведена на множество европейски езици, името му неизменно присъства в европейските литературни речници и енциклопедии.
НА страшен съд
вървят
тълпи,
не спи,
кипи
градът.

По вечен път
гъмжат,
сами,
тъми,
гърми
градът.

и нийде кът
да спрат
за миг,
велик,
безлик
градът.
Из „Градът“, Николай Лилиев

Приижда вълната на моята скръб
нощта е студена, безродна, беззвездна,
светът е далечен, претъпкан и тъп
пред някаква мисъл отровна аз чезна
приижда вълната на моята скръб.

Мъглите изплитат невидими мрежи
и там ще положат те мойто сърце.
Напразно в часът на безумни копнежи
ще вдигам безпомощни неми ръце,
целунал смъртта си, бездомен и морен.
Мъглите изплитат невидими мрежи.

Но, аз ще разкъсам скрепиний печат
на своя затвор, непознат и позорен,
и сам аз ще бъда в огромниея град,
целунал смъртта си, бездомен и морен.
О, аз ще разкъсам скрепиний печат!

Пред мене морето в забрава ще тъне
сред тая безбраежна, безтрепетна шир,
прохладна вълната сама ще разгъне
спасяващо рухо за саван и мир.
Пред мене морето в забрава ще тъне
“Приижда вълната”

http://bg.wikipedia.org/wiki/Николай_Лилиев

РЕДЖЕБ КЮПЧЮ  (28.09.1934 – 26.04.1976)

Роден е в село Куклен, Пловдивско, но съдбата рано-рано го праща в Бургас. Жена му – Джемиле (албанска туркиня) го подкрепя през целия живот Имат двама синове – Юнал и Ердинч. Джемиле перфектно говори български и работи като учителка в квартал „Комлука”. Самият Реджеб Кюпчю е черноработник, строител, редактор в многотиражка, кореспондент на турския вестник „Йени ъшък”. Реджеб пише ту на български, ту на турски език. По времето на така наречения “социализъм” българите от турски произход (както ги наричат тогава) имат привилегии при влизане в университета, имат два свои органа – „Йени ъшък” и „Йени хайат”, имат свои театри в Кърджали, Разград, Шумен… Излъчват се и специални емисии в Националното радио на турски език. Това тогава се поощрява, такава е официалната държавна политика. Така е и за арменците, които също имат свои училища.

Реджеб издава книги със стихотворения на турски език в издателство „Народна култура”. Такива са „Животът не е сън” и „Въпросите продължават”.
Реджеб Кюпчю е българин и има самочувствието на български поет. Никога не е ходил в Турция. През 1965 година Яшар Кемал. Факир Байкурт и Азис Несин му идват на гости. Те са турски писатели комунисти и службите не им пречат да вземат със себе си стихотворенията на Реджеб.

Бургас е едно спасително островче за поета. Тук никой не го кара да сменя името си. Живее заобиколен от приятели, но, разбира се. и от врагове. Приятели са му такива имена като Николай Цонков, Недалко Йорданов, Христо Фотев, Стойчо Гоцев.
На 14 годишна възраст, големият му син Юнал умира от левкемия. По-късно им се раждат още две деца – син и дъщеря.

Поетът почива внезапно от инсулт на 42 години.

Реджеп Кюпчю се изучава в турските училища като български поет.

БЪЛГАРИЯ
Аз не съм чужденец.
аз съм твой син.
Твоето слънце,
твоето гергефено нощно небе
ме познават.
Познават ме твоите пътиша,

по които вървях и вървя.
Като дете, когато прохождах,

паднах и целунах земята ти

и след тази целувка направих
своята първа крачка.
Следата ми от този миг е тук,
на твоята земя.
Тъй както първата любов,

и тази моя първа крачка

не се забравя,

не се забравя никога.
Аз не съм чужденец.
Аз съм твой син.
И сълзите ми са твои -
от радост или от тъга.
Моята майка,
моят баща,
които с ръцете си
съм спуснал в гроба,
лежат в земята ти,
Българийо!
Аз съм твой син
и мои са твоите пътища.

По материали в http://www.tcc-bg.org

Цанко Генов Бакалов (най-известен псевдоним Цанко Церковски) /28 октомври 1869 – 2 май 1926/

Цанко Церковские роден през 1869 в Бяла черква, Търновско. Първоначално учи в родното си село, а след това в гимназията в Търново и в Педагогическото училище в Казанлък. Завършва педагогическо училище в Силистра през 1891, след което е учител в много села.

След 1897 Цанко Церковски живее в Бяла черква и се занимава със земеделие, журналистическа дейност и с пропагандиране на социализма. През 1898 става член на Българската работническа социалдемократическа партия и сътрудничи на нейното списание „Ново време“. На 20 септември 1899 обнародва в „Селски вестник“ „Възвание към българските земеделци“ и става един от инициаторите за създаването на БЗНС и един от неговите първи водачи. Издава списание „Селска пробуда“ (1903–1905), редактира вестник „Земеделско знаме“ (от 1902) и списание „Земеделска мисъл“. Той е народен представител в XI (1901) и XIV (1908-1911) Обикновено Народно събрание, V Велико Народно събрание (1911), XV (1911-1913), XVII (1914-1919), XVIII (1919-1920), XIX (1920-1923) и XX (1923) Обикновено Народно събрание.

През октомври 1918 Цанко Церковски се включва като представител на БЗНС в коалиционното правителство на Александър Малинов, което си поставя за цел да изведе България от Първата световна война. Участва и в правителствата на Теодор Теодоров (1918-1919) и Александър Стамболийски (1919-1923). След Деветоюнския преврат през 1923 е арестуван и изпратен в затвора. Освободен е на 5 януари 1925 и се включва в ръководството на БЗНС, но малко по-късно е отстранен от по-умерените кръгове в съюза. След атентата в „Света Неделя“ през април 1925 отново е арестуван, и е освободен на 21 март 1926 след оправдателна присъда. Цанко Церковски излиза от затвора с разбито здраве и полусляп и умира няколко седмици по-късно.

Започнал като поет-социалист, Церковски става известен със стихотворението „Молепсаний“, което му спечелва много приятели и врагове. Извор на творческото му вдъхновение е селската действителност. Цанко Церковски е автор и на разкази, на три романа, от които най-сполучлив е „Из гънките на сърцето“, писан в затвора и издаден посмъртно, на пиесите „Луди млади“ и „Под старото небе“. Белетристиката му е свързана с конфликтите в следосвобожденското българско село. Разказите му са сродни по тематика с разказите на Михалаки Георгиев и Тодор Влайков.

Там, на срещната могила,

дето бели път се вий—

има гроб. О, пътник странен,

на гроба се отбий!

Кръст стори и поклони се—

труд на халост не е той:

гроба, който ти почиташ,

гроб сиротен, гроб е мой!…

Брат и род ти мен да бъдеш,

брат и род, от род презрен—

че поета род не знае—

той от всички бе чужден.

И в живота жив не виде

ден отраден, час благат—

пътник морен, поклони се!—

Гробът мой е гроб на брат.

http://bg.wikipedia.org/wiki/Цанко_Церковски

Никола Фурнаджиев (27 май 1903 – 26 януари 1968)

Никола Фурнаджиев е роден на 27 май 1903 година в Пазарджик. Професията на баща му налага честа промяна на местоживеенето на семейството. За първи път Фурнаджиев публикува свои стихотворения в сатиричния вестник „К’во да е“. От 1918 г. редовно пише на страниците на вестника под псевдонимите Веселяк и Дядо Лука. Година по-късно сътрудничи и на сп. „Ученическа мисъл“. Завършва гимназия през 1922  г. в Чирпан. Същата година става студент в Медицинския факултет на Софийския университет. Скоро сменя специалността си и се записва да учи естествени науки. Отново променя интересите си и избира философията. Завършва през 1930 г. педагогика и философия. По време на студентството си органицира стачка. След нея за кратко се укрива.

В списанието на Георги Бакалов „Нов път“ Фурнаджиев заедно с Ангел Каралийчев и Асен Разцветников създава най-добрите творби на септемврийската литература. Стиховете, публикувани в „Нов път“, той издава в първата си стихосбирка – „Пролетен вятър“ (1925). Тогава написва и прочутата си поема „Сватба“. Същата година прекратява сътрудничеството си в „Нов път“ и започва да публикува в сп. „Златорог“. През 1928 г. отпечатва втората си стихосбирка – „Дъга“. След дипломирането си в университета Фурнаджиев е учител в Трета мъжка гимназия в София, а след това работи в Министерството на народната просвета. През 1933 г. заминава за Цариград, където преподава в българското училище. Тогава излиза сборникът му с детски приказки „Златни клонки“. Остава в града до 1938 г. Връща се в България и става учител в Пазарджик. През 1944 г. преподава във Втора девическа гимназия в София.

След 1944 г.

Промените настъпили в България след 9 септември 1944, за Фурнаджиев са сбъдната мечта. Ентусиазиран, той започва работа в Министерството на пропагандата. От 1945 до 1949 г. е главен редактор на в. „Литературен фронт“, а после отново главен редактор и завеждащ отдел „Поезия“ в реномираното издателство „Български писател“. В началото на 60-те години е редактор на сп. „Септември“. На тази длъжност се пенсионира през 1963г.

През 50-те и 60-те години Никола Фурнаджиев отпечатва пет стихосбирки – „Велики дни“, „По пътищата ти вървях“, „Избрани стихотворения“, „Слънце над планините“ и „Най-трудното“. Освен тях публикува и три детски стихосбирки – „Свободна родина“, „Смели пионери“ и „Лагерна вечер“. Прави опити и с друг жанр – пътеписа. През 1952 г. излиза първата му пътеписна творба – „Между приятели“, а три години по-късно и втората – „Пътуване до Чили“.

СВАТБА

1

Ах, гърмят на небето големите, тъмните тъпани,
равнините горят, и високо, и страшно над тях,
като крави в нощта, като крави от блясък окъпани,
идат облаци зли, и потъват просторите в прах.

И дълбоко звънят равнините, и пеят клисурите -
буйни сватби гърмят над злочестата черна земя.
Аз съм тъмен жених, моя майко, и пламват лазурите
като мрачен пожар, като кръв, като вик на смъртта.

Аз издигам ръка и ви каня със пъстрата бъклица,
мои братя без път, мои братя със черни гърди,
във неделя е тя – мойта сватба, – елате ми с мъката
и със страшната скръб на безкрайните стари земи.

Като крави в нощта, като крави от кърви окъпани,
над главите ни бдят, тъмни облаци бавно пълзят.
Ах, гърмете, земи, мои тъмни и огнени тъпани,
моя тъмна съдба, моя сватба и весела смърт!

2

Дълбоко грей мрачния блясък на нощния кладенец,
дълбоко горят отразените светли звезди,
дълбоко, дълбоко бий тъмната радост в земята запалена
и в скъпите кости на моите буйни деди.

В горите, в нивята лъщят черни весели камъни,
над друма широко луната червена гори
и пеят дъбравите, греят дъбравите алени
в незнайния блясък от родни дълбоки зори.

Аз тръгнах по пътя да ходя, да каня на сватбата
и вас, мои родни, умрели и тъмни бащи,
къде сте, не зная, но гледам земята зарадвана
във златни одежди и погледи светли цъфти.

И вярвам, и вярвам, че вие ме днес благославяте,
във ранното утро в сърцето ми младост гори
и греят полетата, греят и пеят дъбравите
в незнайния блясък от родни, дълбоки зори.

3

Утре е сватбата, моя земя,
утре и аз ще се женя,
свети незнайното слънце в нощта
с пламъци тъмночервени.

Пеят червени и бесни петли,
тъмните улици тътнат.
Гледаме: тегнат огромни мъгли -
биволи легнали в пътя.

Меча ми остър и страшен блести,
тъмните бездни ме викат,
вятъра весел и черен плющи,
ропот от ямите блика.

Утре е сватбата, моя земя,
утре и аз ще се женя,
свети незнайното слънце в нощта
с пламъци тъмночервени.

4

Ще свирнат кавали, ще гръмнат широките тъпани,
дълбоко ще стене земята във страшния ден
и тъмни дървета ще махат, и рано упътени
ще дойдат сватбари – акрани и старци при мен.

Ще шибне червеното слънце земята запалена,
ще хукнат дървета, ще викне широкия път:
на сватба, на сватба! – а мътни и страшни, и алени
във черни корита реките край нас ще текат.

С петли във ръката ще дойдат и старите кумове,
ще плиснат потоци от слънце студения свод
и вятър ще вее и в прашни и пламнали друмове
ще викна от радост големия черен народ.

Хей, мои сватбари, хей, гайди и свирки и тъпани,
на сватба, на сватба – в неделя – на сватба и смърт!
Небето гори и земята е в кърви окъпана,
и буйни потоци в полетата тъмни ехтят.

ПРОЛЕТЕН ВЯТЪР

Моя майко и моя кръщелнице,

полудяла и огнена пролет,

дето весело биеш в кепенците

и лудуваш над влажните клони!

Аз съм луд и аз язда през нивите

и по сивите улици тичам,

и разправям на моите биволи

с колко нежна любов ги обичам.

А танцуват запалени къщите

от безспирния бяг на земята,

ний със всяко дръвче се прегръщаме

и лудуваме с лудия вятър.

Падат, стават и хора, и улици,

и дървета, и гробища черни

от безкрайните смели приумици

на вечерния ветър неверен.

Моя майко и моя кръщелнице -

полудяла и огнена пролет,

дето весело биеш в кепенците

и лудуваш над влажните клони.

Той е един от най-добрите преводачи на поезия от руски език. Стихотворенията на Фурнаджиев са преведени на основните европейски езици.

http://bg.wikipedia.org/wiki/

Кирил Христов (29 юни 1875 – 7 ноември 1944)

Кирил Генчев Христов е роден на 29 юни 1875  в Стара Загора, учи в родния си град, в Самоков, Търново и София. Останал от малък сирак, за отглеждането му помагат двамата му вуйчовци, офицерът Георги Абаджиев и юристът Стефан Киров професор по право в Софийския Държавен университет. През 1895 е изпратен със стипендия от Военното министерство в Морското училище в Триест, където се запознава с творчеството на класическите и модерните италиански поети – Данте Алигиери, Джакомо Леопарди, Джозуе Кардучи, Л. Стекети, Габриеле Д’Анунцио. След едногодишен престой се завръща в България. През 1897–1898 живее в Неапол и Лайпциг. Става учител по български език и литература в Пражкия университет. Учителства в Шумен през 1900 г., а през 1901 е преместен в София и командирован в библиотеката на Висшето училище (днешния Софийски университет). Заедно с Антон Страшимиров редактира списание “Наш живот”. През 1904 г. се обявява в защита на Стоян Михайловски, осъден условно заради статии срещу Фердинанд I.

През Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война е военен кореспондент и сътрудник на в. “Военни известия”.

Прекрасен и образен лирик, поетът е имал сложни отношенията с Александър Балабанов, Елин Пелин, Дора Габе, Антон Страшимиров, д-р Кръстев, К. Величков, Александър Кипров, Яворов, П. П. Славейков и много други български литератори. Още като съвсем млад поет Кирил Христов имал изключително високо самочувствие. На 30 години изисква персонална писателска пенсия от Народното събрание, като за пример посочва норвежкия парламент, който дал народна пенсия на 31-годишния Ибсен.

През 1921 г. професор Михаил Арнаудов прави неуспешен опит да вкара Кирил Христов като пълноправен член на Академията на науките. През 1922 К. Христов напуска България и се установява в Лайпциг като ръководител на семинара по български език и литература. На 16 май 1923 г. Държавен вестник публикувал указ, с който правителството на Стамболийски отпуска пожизнени народни пенсии от 2000 лева месечно на Стоян Михайловски, Елин Пелин, Антон Страшимиров, Цанко Бакалов и Кирил Христов. След превратът на 9 юни указът /макар и с царски подпис/ бил забравен и неизпълнен.

През 1930 г. в Прага Кирил Христов организира свободни курсове по български език и литература в Пражкия университет. В България се завръща през 1938 г. На 27 юни 1943 г. пропада изборът му за академик. Приживе той успява да подреди в значителна степен Антологията, с която е смятал, че трябва да остане в българската литература. Умира на 7 ноември 1944 г. от рак на белия дроб.

По http://bg.wikipedia.org/wiki/Кирил_Христов