СтелаПро

Archive for the ‘Биографии’ Category

Робърт Б. Чалдини (Robert B. Chaldini) учи в университетите на Уисконсин и Северна Каролина, докторска степен по психология получава в Колумбийския университет. Преподавал е  в държавния университет в щата Охайо, в Калифорнийския Университет в Сан Диего, в Аненбергското училище за комуникация при Южно-Калифорнийския университет, във Факултета по бизнес към Станфордския университет.
В момента Робърт Чалдини – професор в университета на щат Аризона, оглавява отдела по психология. В продължение на много години изучава общите теоретични принципи на успешните продажби и въз основа на своите изследвания разработва програма за обучение.
Класически в социалната психология става трудът на Чалдини “Психология на влиянието”, едно от най-добрите учебни помагала, в което са подложени на анализ  съвременните механизмите на мотивацията, усвояването на информацията и вземането на решения. Общият тираж на книгата в света надвишава един милион копия, преведена е на девет езика, а Чалдини е почти най-често цитираният социален психолог.
Лекциите си по психология на влиянието , ученият с голям успех е чел пред служители на компании като IBM, «Кока-кола», «Кодак», «Тексас инструментс», «Адванта»,  с внимание към неговите изследвания се отнасят представители на НАТО и Министерството на правосъдието в САЩ .

Имануел Кант (1724 г. – 1804 г.)

” Трудно е да се предаде житейската история на Кант. Всъщност той не е имал нито живот, нито история. Имануел Кант е живеел някакъв механично подреден, почти изряден ергенски живот на една тиха уличка в Кьонисберг – стар германски град край североизточната граница на Германия. Ставане, сутрешно кафе, писане, четене на лекции, обед, отиване на разходка – всичко се е извършвало по разписание. Съседите знаели съвършено точно, че часът е три и половина, когато Кант в сив сюртук и с тръстиково бастунче излизал от дома и се отправял към малката липова алея, която и до днес се нарича в негова памет “философската разходка”.
Какъв странен контраст между външния живот на този човек и неговите разрушителни, смазващи света мисли.”

Хайнрих Хайне
Към историята на религията и философията в Германия, 1834 г.

Имануел Кант е роден през 1724 година в Кьонигсберг (днес Калининград), столицата на Прусия. Той е четвъртото от единадесет деца на семействотот. Баща му, Йохан Георг Кант е самарджия, родом от Мемел (днес Клайпеда) и син на преселник от Шотландия. Майка му, Регина Доротея Ройтер е родена в Нюрнберг. Кръстен при раждането си Емануел, той променя името си на Имануел, след като научава староеврейски.

Кант израства в скромна и особено набожна среда, свързана с пиетисткото направление на лутеранството, което се застъпва за силна религиозна отдаденост, лично смирение и буквално разбиране на текстовете на Библията.Смята се, че през целия си живот Кант не се отдалечава на повече от сто мили от родния Кьонигсберг.

През 1740 година, шестнадесетгодишен, Имануел Кант постъпва в Кьонигсбергския университет, където ще премине и цялата му академична кариера. Там изучава философията на Готфрид Лайбниц и Кристиан Волф под ръководството на Мартин Кнутцен, рационалист, който следи развитието на британската философия и наука и запознава Кант с новата математическа физика на Исак Нютон. Кант критикува традиционния идеализъм, според който реалността е изцяло въобразена, и създава своя собствена теория, наричана трансцендентален идеализъм.

През 1746 младия Имануел Кант прекъсва обучението си в университета и започва работа като учител.

От 1755 година редовно посещава университета в Кьонигсберг (днес – Калининград).

От 1770 година е вече щатен професор. Кант е първият голям философ, който получава университетско образование. Неговите лекции, както и публикациите му през този период са много разнообразни: математика, логика, география, теология, педагогика, право, антропология, метафизика. През 1781 година се появява първото издание на “Критика на чистия разум”. Това произведение, плод на единадесетгодишен труд, не среща очаквания успех от своя автор.

Основната философска доктрина на Кант е трансценденталния идеализъм. Неговите най-известни съчинения са „Критика на чистия разум“ и „Критика на способността за съждение“. Една от централните теми в работите на Кант е темата за човешката свобода — свободата да мислиш свободно, в синхрон със себе си, и свободата на изразяване на мисълта, свободата на човека от готовите предписания. Той оказва голямо влияние върху философията на романтизма и на идеализма през 19 век и работите му са отправна точка за Хегел. Кант се приема за родоначалник на немската класическа философия. Във „Всеобща естествена история и теория на небето“ той излага хипотеза за произхода на Слънчевата система, с която нанася удар на метафизичния възглед за света. От 1770 г. с т. нар. философия на критиката Кант се обявява срещу догматизма на умозрителната метафизика. Според него обективно съществуват „неща в себе си“, които действат върху сетивата и пораждат хаос на усещанията, поставяни в ред от априорни форми на сетивността (пространството и времето) и от 12 категории на разсъдъка. Поставя началото на диалектическия метод, доразвит от Фихте, Шелинг и Хегел. В няколко труда и съчинения с център „Критика на чистия разум“ Кант развива и учението логика, като разграничава обикновена или обща (формална) и трансцендентална логика. Етическата система на Кант в труда му „Критика на практическия разум“ е основана върху понятието дълг. Теориите на Кант довеждат до възникването на две основни школи (течения) във философията — кантианство и неокантианство.

Цитати

“От смъртта се боят най-малко тези хора, чийто живот е най-ценен.”
“Щастието е идеал не на разума, а на въображението.”
“Едно е сигурно, че почивката след работа е чиста радост.”

“За да вземем разумно решение, ние трябва първо да знаем какво не ни е необходимо.”

“На всички хора е свойствено моралното чувство, категоричния императив. Тъй като това чувство не винаги насърчава хората към постъпки, носещи земна полза, следователно, трябва да има някаква причина, мотивация за морално поведение, която е извън този свят. Това по необходимост изисква наличието на безсмъртието, Върховния съд, и Бог … ”

“Две неща изпълват душата ми с все нови и увеличаващи се чувства за чудо и благоговение : звездното небе над мен и моралният закон в мен. И двете обаче са тъмни и бъзкрайно дълбоки, извън моя хоризонт, така че аз не трябва да ги изследвам, а само да правя предположения за тях. Все пак аз ги виждам пред себе си и пряко ги свързвам със знанието за своето съществуване. ”

По http://bg.wikipedia.org/Имануел_Кант

Марина Цветаева (8.10.1892 -31.08.0941)

Марина Цветаева е родена  в Москва в семейство на професор по изкуствознание и пианистка. Тя е една от най-крупните руски поетеси на 20 век.  През 1910 г. издава свой поетичен сборник “Вечерен албум”. От 1911 г. живее в Коктебел, Крим, общува с Волошин и Бели. През 1912 г. се омъжва за офицера Сергей Ефрон и публикува книгите “Вълшебен фенер” и “От две книги”. През тази година се ражда дъщеря им Ариадна (Аля).

През 1914 г., Марина се запознава с поетесата и преводачка София Парнак, връзката им продължава до 1916 година. Цветаева, посвещава цикъл стихове “Приятелка” на нея. Цветаева и Парнак се разделят през 1916 г., и Марина се връща при мъжа си, Сергей Ефрон. Отношения със София Парнак самата Цветаева описва като “първата катастрофа в живота ми.” В периода 1915-1916 създава поетичните цикли “Стихове за Москва”, “Безсъници”, “Стенка Разин”, “Стихове към Блок” и “На Ахматова”.

През 1917 г. се връща в Москва, но поради революцията не може да я напусне. В 1920 г. умира втората й дъщеря Ирина. Публикува сборника “Версти” (1921), създава поемите “На червен кон”, “Егорушка” (1921), “Юнак” (1922), завършва циклите “Ученик”, “Раздяла”, “Блага вест” (1921), “Преспи” и “Дървета” (1922).

През 1922 г. емигрира заедно с първата си дъщеря в Берлин, по-късно живее в Прага, от 1925 г. се установява в Париж. През 1925, след раждането на сина си Георгий се премества в Париж. В Париж Цветаева силно се повлиява от атмосферата около семейството си заради съпруга си. Ефрон е обвинен, че е бил нает от НКВД, и е участвал в заговор срещу Лев Седов, син на Троцки.
През май 1926 година с помощта на Борис Пастернак, Цветаева започва да превежда австрийския поет Райнер Мария Рилке, който живее на територията на Швейцария. Кореспонденцията и` с Рилке прекъсва в края на същата година със смъртта на Рилке.
През цялото време, прекарано в изгнание, не спира кореспонденцията Цветаева и Борис Пастернак. През 1926 г. когато се запознава с Райнер Мария Рилке, създава стихотворенията “Роман за тримата”, “Новогодишно”, “Поема за въздуха”. Приветства пристигането на Маяковски в Париж, издава книгата “След Русия” (1928). Следват поетичните цикли “На Маяковски” (1929), “Стихове към Пушкин” (1931).

През 1931 г. съпругът й моли за съветско гражданство и става съветски разузнавач. След циклите “Маса” (1933), “Надгробен камък” (1935), “Стихове към сирака” (1936) и “Стихове към Чехия” (1939) се връща в Москва в 1938 г. Същата година съпругът и дъщеря й са арестувани от КГБ, спряно е издаването на сборник нейни стихове през 1940 г. Поради настъплението на нацистите е евакуирана от Москва през август 1941 г., установява се в Елабуг (Татария), заедно със сина си. Болна и без средства за съществуване, тя се самоубива на 31 август 1941 г.

СЪРЦА И ДУШИ

Нашите души са зали за гости редки,

познаващи прелестта на пищни растения.

В тях да отдъхнат от скръбни пътеки

се настаняват разни мили видения.

Тесни килийки са сърцата ни зная.

В тях заключваме някой до сетния час.

В моята килия заточен до края

си ти мой, мили! Без друг. Само ти и аз.

Шарл Перо (1628–1703)

Шарл Перо (на фр. Charles Perrault) е френски писател и фолклорист, автор на голям брой детски приказки, сред които Спящата красавица, Синята брада, Котаракът в чизми, Пепеляшка, Малечко палечко, Червената шапчица, Магарешката кожа и други. Проучил и преработил в достъпен за деца вид редица устни народни приказки, Перо решава да ги събере в книга, от името на сина си Пиер Дарманкур, и я посвещава на личност от френския кралски двор. Книгата е публикувана за пръв път през 1697 г. под заглавие “Приказки за моята майка” или “Истории и приказки от старото време с морални наставления” и в нея първоначално влизат осем приказки, сред които “Червената шапчица”, ”Котаракът в чизми”, ”Палечко” и ”Пепеляшка”. В следващите издания Перо добавя още две приказки и една повест. Всичките му приказки завършват с нравоучителни стихове.

Шарл Перо е роден в буржоазно чиновническо семейство. Получава юридическо образование и постъпва на кралска служба. Неговият брат, Клод Перо, е известен за времето си архитект. С литература Шарл Перо започва да се занимава едва от 1683 г., когато е 55-годишен. През 1671 г. е избран за член на френската академия на науките.

През 1687 г. чете полемичната поема ”Векът на Людовик Велики” и чрез нея призовава писателите да отразяват в произведенията си съвременния живот и нрави, да черпят сюжет и образи от народното творчество и обкръжаващата действителност. Според Перо фолклорът с живия си и изразителен език, тънък хумор, богато идейно съдържание, може да се използва като източник за създаване на самобитна съвременна литература. Чрез собственото си творчество Шарл Перо допринася за приближаването на литературата към реалистичното изображение на действителността и ускорява създаването на литературата на Просвещението. Той е един от най–пламенните противници на класицизма и със своите естетически възгледи става носител на рационализма, на прогреса. В устното народно творчество Шарл Перо открива разнородни сюжети и образи за създаване на нови художествени произведения.

Приказките на Шарл Перо не само нарушават традициите на класицизма, сковаващи развитието на литературата, но и критикуват от позицията на буржоазията аристократичните предразсъдъци. Играят възпитателна роля с нравствените идеи, вложени в тях, с простора на въображението; приказките оказват влияние върху развитието на европейската литература.

Александър Твардовски ( 21.06.1910 г.- 18.12.1971 г.)

“Перед лицом ушедших былей
Не вправе ты кривить душой
Ведь ети были оплатили
мы платой самою большой”

“Пред лицето на това, което е било,

нямаш право да кривиш душа

Тези, които са били са си платили,

а ние ще платим най-голямата цена”

Александър Трифонович Твардовски, изтъкнат руски поет, е роден в Загоре, губерния Смоленск, в семейството на селски ковач, репресиран като кулак. Баща му Трифон Гордеевич Твардовски е начетен човек, в чийто дом често вечер на глас се четат Пушкин, Гогол, Лермонтов, Некрасов, А. К. Толстой, Никитин, Ершов. Дядото на поета, Гордей Твардовски, бил войник-артилерист, служил в Полша. Александър съчинява стихове от малък, още неграмотен и без да е в състояние да ги записва. Съвсем млад го поощрява и му става наставник Михаил Исаковски, работещ по онова време в реакцията на вестник «Работнически път». Твардовски учи най-напред в селското училище, после 2 г. в Смоленския педагогически институт, прехвърля се в Московския институт по философия, литература и история (МИФЛИ), завършва го през 1939 г.

В поемата си “Пътят към социализма” (1931) и “Страната на мравките” (1934-1936), изобразява колективизацията като утопична мечта за “ново” село, както и на идващия на кон Сталин като предвестник на по-светло бъдеще.

Независимо от факта, че родителите са били разкулачени и депортирани, той поддържа колективизацията на земеделските стопанства. Въпреки това, по-късно поетът коренно промени отношението си към колективизацията.

През 1931 г. са били арестувани по политически причини, баща му и братята му, младият Твардовски им намеква, да не се опитват да установят контакти с него. Обещаващ поет, той не е искал да застраши литературната си кариера. Два месеца по-късно, баща му е избягал от заточение, за да видите сина си и да разбере какво се случва с него. И синът му признава, че е ходил в полицията.

Участва в полската кампания 1939 г., във войната с Финландия 1940 г. и във Втората световна война като фронтови кореспондент. През 1941-1942 работи във Воронеж в редакцията на вестника на Югозападния фронт «Червена Армия». Редактор на сп. «Нов свят» от 1950-1954 и от 1958-1970.

Поемата «Василий Тьоркин» (1941-1945), «Книга за боеца без начало и край» – е поредица от епизоди от Великата Отечествена война, обединени от общ герой, с нея поетът става знаменит. Автор на поемата «Шир след шир» и на лирика (книгата «Лирика от различни години. 1959-1967», 1967). През 1960-те написва поемите «По правото на паметта» (публикувана през 1987) и «Тьоркин на онзи свят». Твардовски получава разрешението на Хрушчов за публикуването на «Един ден на Иван Денисович» от Солженицин. В «Нов свят» политическият либерализъм се съчетава с естетически консерватизъм. Твардовски се отнася студено към модернистката проза и поезия, отдавайки предпочитанието си към литературата на реализма. Създава плеяда свои талантливи последователи. От 1961 до 1966 г. е кандидат-член на ЦК на КПСС. Вярна спътница на поета е съпругата му Мария Иларионовна Твардовска (1908-1991), която му помага в редактирането на стиховете, 20 пъти препечатва поемата «Василий Тьоркин» и го убеждава да напише продължение, а след смъртта му публикува неговото творческо наследство. Малко след разгромяването на неговия вестник, Твардовски заболява от рак на  белия дроб. Александър Твардовски умира на 18.12.1971 г. в Красная Пахра, Московска област. Погребан е в Новодевичето гробище в Москва. Лауреат на Сталинска (1941, 1946, 1947), Ленинска (1961), Държавна (1971) награди. На български е превеждан от Николай Марангозов, Блага Димитрова, Андрей Германов, Найден Вълчев, Никола Инджов, Димитър Методиев.

Райнер Мария Рилке (4 декември 1875 -29 декември 1926 )

Райнер Мария Рилке (4 декември 1875 -29 декември 1926 )

Rainer Maria Rilke е австрийски поет, смятан за един от най-значимите творци на поезия от края на XIX и началото на XX век.

Рилке е роден в Прага, но е смятан за австрийски поет, понеже пише главно на немски в пределите на старата Австро-Унгарска империя. Израства в семейството на чиновник от железопътното ведомство. По желание на честолюбивата си майка години наред е възпитаван като момиче, носи женски дрехи и прически. След раздялата на родителите му, по настояване на бащата като противовес пет години прекарва във военно училище, където се чувства смазан физически и психически. Рилке следва в Търговската академия в Линц, а после записва философия, право и история на изкуството в университетите в Прага, Мюнхен и Берлин. Останалата част от живота му преминава в непрекъснати странствания из Италия, Испания, Франция, Дания, Швеция и Швейцария. Сред тях особено значение има пътуването му до Москва, където многократно се среща с Лев Толстой.

Последните си години Рилке проживява в Швейцария, където приятели му предоставят една кула в така наречения “Замък Мюзо”. Там поетът, вдъхновен от лириката на близките му Пол Валери и Андре Жид, пише стихове предимно на френски, някои издадени след смъртта му. Умира от левкемия и е погребан в двора на малка църква сред Бернските Алпи.

Животът ми е гладко езеро

Подобно гладко езеро живея

със болката на къщите крайбрежни,

дори не смея

навън от своето корито да изляза

да се надигна, за да се прелея…

Само понякога се приближавам и отдръпвам:

привличат ме разбитите желания

влекат ме към брега,

като сребристи чайки.

После утихва всичко пак отново…

Знаеш ли какво е жизненото ми желание,

разбрала ли си го

или все още търсиш?

Като вълна в морето сутрин
то иска, леко шумолящо

бременно с миди и искрящо,
да кацне на душата ти.

http://bg.wikipedia.org/wiki/Райнер_Мария_Рилке

Жан Пол Сартр (21 юни 1905 г. – 5 април 1980)

Жан-Пол-Шарл-Аймар-Леон-Йожен Сартр (на френски: Jean-Paul-Charles-Aymard-Léon-Eugène Sartre) е роден в Париж, в буржоазно семейство и е единствено дете. Сартр не познава баща си, който умира от треска малко след раждането му. Авторитетното място на баща заема дядо му Шарл Швайцер, който се занимава с обучението му до 10-годишна възраст. Времето от 1907 до 1917 г. младият Сартр прекарва обграден от ласките и вниманието на семейството на майка си, което развива у него известена степен на нарцисизъм. От малък Сартр проявява огромен интерес към книгите, които опознава в богатата библиотека на дядо си.

Този период завършва в 1917 г., когато майка му се омъжва повторно. Преместват се в Ла Рошел, където Сартр се сблъсква с контраста между реалния свят и приказката, в която живее до 12-годишна възраст. Заради болест се връща в Париж през 1920 г. Поради съображения за неговото образование, майка му решава да останат в столицата.

На 16 години Сартр продължава образованието си в лицея “Анри IV”. Там се запознава с бъдещия писател Пол Низан, който се превръща в най-добрия му приятел в продължение на дълги години до войната, когато той умира. Двамата приятели се справят с особена лекота с елитния училищен профил и завършват успешно средното си образование. Сартр се откроява бързо от останалите с революционния си дух. Полага изключителен труд в следването си, като чете повече от 300 книги годишно, пише песни, поеми, новели и романи. Създава множество приятелства с хора, който впоследствие ще се превърнат в известни личности, като Раймон Арон. През тези 4 години той не проявява никакъв интерес към политиката.

През 1939 г. Сартр е мобилизиран във Френската армия, където служи като метеоролог. Немските кавалеристи го пленяват през 1940 г. и той прекарва девет месеца като заложник в Нанси, а най-накрая – и в Stalag (в Германия – лагери за военнопленници) . През прекараното там време написва и първата си театрална пиеса. Заради крехкото му здраве Сартр е освободен през април 1941 г. Той отново започва работа като учител, след като му е върнат статутът на цивилен.

След като се завръща в Париж на 21 май 1941 г., Сартр участва в учредяването на тайната група Socialisme et Liberté заедно с писатели като Симон дьо Бовоар, Мерло-Понти и други. Socialisme et liberté скоро се разпада и Сатр решава да пише, вместо да се замесва в активна съпротива. Точно тогава той написва „Погнусата“ (La Nausée), “Битие и Нищо” (L’Être et le Néant), „Досиетата” и „Без изход”, като нито една от тях не била цензурирана от немските окупационни власти.

След август 1944 г. и освобождението на Париж той е изключително активен сътрудник в Combat, вестник, създаден от Албер Камю, философ и автор, споделящ сходни убеждения с неговите. Сартр и Бовоар остават приятели с Камю, докато той не се отказва от комунизма. Според Камю, Сартр е „писател, който се съпротивлява”, а не „съпротивляващ се, който пише”.

Сартр добива огромна популярност след Освобождението на Франция от немската окупация. Разпространява идеите си чрез политическото, литературно и философско издание Les Temps modernes (Модерните времена), което Сартр основава през 1945 г. За списанието допринасят също така и Симон дьо Бовоар, Мерло-Понти и Раймон Арон. Les Temps modernes поставя принципите за отговорността на интелектуалците пред своето време, както и за ангажираността на модерната литературата. Позицията на Сартр доминира всичките интелектуални дебати през втората половина на 20-ти век.

Публикацията на „Екзистенциализмът е хуманизъм“ (1945) става без знанието на Сартр, който я определя като необходимо опростена, но трудно сравнима с труда, който тя включва.

Екзистенциализмът стига своя връх. Всеки иска да бъде екзистенциалист и да живее като такъв. Сен-Жерман-де-Пре, кварталът, в който живее Сартр, се превръща в център на екзистенциализма, както и място, привличащо множество културни дейности. Рядко явление за френската философия е да получи толкова силен отзвук в публичното пространство. Това явление може да се обясни с факта, че всеки успява да стигне чрез своя прочит на творчеството на Сартр до екзистенциализма, и до постановката, че той изисква пълната свобода и отговорност за действията на хората пред тях самите, както и пред другите. Тези идеи се вписват напълно в особения климат след войната, където се смесват радостта и спомена за жестокостите.

Тръгвайки от идеята, че съществуването предшества същността, Сартр развива позицията си за свободата и значимостта на личния избор в “Битие и Нищо”, и по-специално в примера “Сервитьорът на кафе” (Le garçon de café). Във връзка с неизбежната обвързаност на всеки човек с обществото и нуждата от нея за съществуването на индивида Сартр казва “Адът, това са другите” (“L’enfer, c’est les autres”).

Сартр е активен поддръжник на Кубинската революция от 1960 г. В подкрепата си към борбата на революционерите Сартр се сближава с Че Гевара и Фидел Кастро. За Кастро Сартр казва: “Харесах го, странно е, харесах го много.”

Сартр продължава докрай социалистическата битка, поддържайки маоизма. Революционният вестник “Народната кауза” (“La cause du peuple”) е бил застрашен от изчезване до 1971 г., когато Сартр става главен редактор. Дълги години Сартр подкрепя левите и феминистки движения.

Произведенията на Сартр са повлияли на не едно поколение интелектуалци. Той заявява необходимостта от обществена ангажираност на хората на мисловния труд. Сартр е привърженик на идеята за марксистка революция, но не дава подкрепата си на Френската комунистическа партия, подчинена на СССР, което не задоволява изискванията му за свобода. Сартр членува в комунистическата партия до 1956, когато е потушено Въстанието в Будапеща. Заедно със Симон дьо Бовоар и приятелите си търсят политическо решение, отхвърляйки капитализма и сталинизма. Верен на своите идеи и принципи, Сартр отказва почестите, и по-специално Нобеловата награда за литература през 1964 г.

http://bg.wikipedia.org/wiki/Жан-Пол_Сартр

Емил Зола (2 април 1840 г. – 29 септември 1902 г. )

Емил Зола (на френски: Émile Zola) е влиятелен френски романист, основател и виден представител на натурализма („природата, видяна през темперамента“, по собствените му думи). Автор на прочути романи като „Терез Ракен“ (1867), „Нана“ (1880), „Жерминал“ (1885) и други.

Емил-Едуар Шарл Антоан Зола е роден в Париж . Баща му е италиански инженер, умира още докато Зола е дете. Прекарва детството си в Екс ан Прованс. Седемгодишният Емил се озовава в деликатна ситуация. Слугата на семейството, Мустафа, изпитва сексуално влечение към момчето. От този момент у Зола се заражда непримиримост към хомосексуализма. Зола е романтичен младеж, който чете и пише поезия. Като ученик се увлича от поетите романтици Алфонс дьо Ламартин, Виктор Юго, Алфред дьо Мюсе.

На 25 години Зола започва да ухажва шивачката Александрина Мелей. Тя е стройна, впечатляваща брюнетка, една година по-възрастна от него. За срещите им не се знае много. Знае се, че Александрина е любовница на Пол Сезан, с когото Зола е приятел. Вероятно самият художник запознава Мелей с писателя. Според някои биографи самата шивачка привлича вниманието на Зола с истеричния си плач по предишния любовник, който я е напуснал. Мелей и Зола заживяват заедно. Четири години по-късно се женят. Александрина и Емил имат проблеми в секса. Едва след пет години Зола признава на свой приятел, че още в началото на семейния живот правел любов с жена си веднъж на десетина дни. Скоро и тези периодични изблици на страст секват. Студенината и отчуждението скоро съсипват брака им и той влага потиснатите си емоции в писането. Зола оставя 20 книги, в които изобилстват реалистични описания на секс и голота. След 18 години брак без любов и плътски ласки Зола надебелява, чувства се нещастен и преждевременно остарял. Той признава, че е изкушен от мисълта да се пъхне в леглото с кое да е младо момиче.

През 1887 г. неговият живот се променя невероятно. Той се подлага на диета, отслабва. Няколко години по-късно среща Жан Розеро. Тя е на 20 г., стройна, тъмноока и е силно изненадана от вниманието на известния писател. Зола се влюбва светкавично в нея, настанява я в един апартамент. Жан му ражда две деца — Денис и Жак. Творецът се посвещава изцяло на жената, която му дава непознатото дотогава щастие — да има истинско семейство, близост, топлота и удовлетворяващ секс. Зола се грижи, обича и закриля всячески Жан.

Зола дълги години води нелегално съществуване между двете семейства. Едно анонимно писмо информира обаче Александрина за неговата метреса и децата им. Законната съпруга на Зола вдига шум до бога и заплашва с развод, но скоро разпалеността ѝ се уталожва. Тя дори се среща с децата и след смъртта на Жан се грижи за тях. Александрина не се възпротивява наследниците на писателя да получат официално името му и дори ги признава за свои.

От 1862 до 1866 Зола работи в издателство „Ашет“, което му открива възможности за контакти с литературните среди. Отдава се на журналистическа дейност в списание „Ревю дю прогре“, в седмичника „Травай“ и сътрудничи във вестниците „Евенман“, „Фигаро“, „Голоа“. Влиза в полемика с романтиците и защитава новото по това време литературно течение реализъм. Обявява се открито срещу политиката на Наполеон III. Учението на Клод Бернар и Чезаре Ломброзо за ролята на наследствеността оказва решаващо влияние върху литературното развитие на Зола, който замисля есето „Експерименталният роман“.

http://bg.wikipedia.org/wiki/Емил_Зола

Даниел Корбу (на румънски Corbu Daniel) e румънски писател. Член е на Съюза на писателите в Румъния от 1990 г.

Образование: Факултет по румънски език и литература в Университета в Букурещ, румънско-френска секция;

От 1984 г., e инструктор по театър и поезия в Културния дом в Търгу Нямц, където е инициатор и организатор на Националния колоквиум за поезия в Нямц;

След 1990 г. основава издателство “Panteon” и литературното списание “Panteon”. Основател е на Поетичната академия във Вънътори де Нямц. От 1998 г. живее в Яш, където основава литературно-експерименталното списание Feed Back и организира ежегодно Международен неоавангарден фестивал;

Упражнявал е множество професии – оператор-химик, келнер, машинист, лаборант, преподавател, амбулантен търговец, коректор, журналист, инспектор по културата, издател, музеограф;

В момента е литературен музеограф в Дом Йон Крянга в Яш и директор на списание Feed Back;

Негови поетични антологии са издавани в Румъния и чужбина, както и в литературни списания във Франция, Белгия, Италия, Югославия, Германия, Словакия, Йемен, Унгария, Канада, Китай.

Даниел Corbu принадлежи към насърчаваната на румънски литература на 80-те, но показва много интересно несъгласие с догмите, той е по-близо до характеристиките на по-ранната поезия, чиите представители са Михай Урсачи и Цезар Иванеску и други. Поетът е постмодернист, но нито веднъж не иронизира и не заменя чувствената топлота с постмодерна дистанцираност.

Ръководство за начините на употреба на Самотата

Устните ми все още си спомнят тънките остриета на целувката ти ,
ръцете ми все още те знаят, моят безсмислен вик: бедният аз!

Скитник през огледала;
останките от песента сега са неми,
а тишината е толкова дълбока,
като че ли душата ми е оставила безброй тела
Някога срещахме изстрелите на смеха,
предизвиквайки изпразнените часове,
сега се движа смирено
поради страх, че живея живота на някой друг
Устните ми все още си спомнят на целувката ти тънките остриета,
ръцете ми все още те знаят,

моят безсмислен плач…
На мъгливите улици някой прокламира тотема на любовта,
връщането към книгите, които никога не престават да ни предизвикват;
думите ни подминават изчерпани, като някои перални, работещи до късно през нощта;
ангелите спят,
приятелите остаряват вътре в снимките,
докато

Ръководството за употреба на Самотата

лежи изоставено в празната стая…

По http://ro.wikipedia.org/wiki/Daniel_Corbu

Фернандо Песоа    (13 юни 1888 – 30 ноември 1935)

FERNANDO PESSOA е португалски поет и есеист, смятан за един от най-значимите автори в историята на португалската литература. Сравнително слабо известен, докато е жив, той придобива популярност след смъртта си, когато са публикувани повечето му произведения на португалски.

Фернанду Песоа е роден на 13 юни 1888  г. в Лисабон. Когато е на 5 години, баща му умира от туберкулоза. Година по-късно умира и брат му и майка му се жени повторно за португалския консул в Дърбан, Южна Африка. Песоа получава първоначалното си образование в Дърбан и Кейптаун, където научава добре английски език. Вдъхновен от английски поети като Уилям Шекспир и Джон Милтън, той започва да пише първите си стихове на английски.

През 1905 Песоа се връща в Лисабон и за известно време е студент по литература. Студентска стачка го принуждава да прекъсне обучението си и той се опитва да учи сам в продължение на една година. След това започва работа, като превежда търговска кореспонденция. През 1914, заедно с други художници и поети като Алмада Негрейруш и Мариу ди Са Карнейру, Песоа участва в създаването на литературното списание Orpheu, пропагандиращо модернизма в португалския културен живот.

Фурнандо Песоа умира през 1935 от цироза, като до края на живота си публикува само една книга на португалски -

„Mensagem“ (1934).

Аз не знам, кога мисля или чувствам,
кой е този, който смята и усеща.
Аз съм просто мястото изкусно
където мисъл с трепет се пресрещат.

….

Фалшификатор е пъетът, също
магьосник е добър във този акт,
фалшива болка даже той превръща
в реална болка и това е факт.

Фернандо Песоа “Автопсихография”

Франк Патрик Хърбърт (8 октомври 1920 г. – 11 февруари 1986 г.)
Frank Patrick Herbert е американски автор на научна фантастика, признат от критиците и публиката. Най-известен е с романа си “Дюн” и петте последващи книги от същия цикъл. Сагата за Дюн засяга теми като човешката еволюция и оцеляване, екологията и връзките между религия, политика и власт, и бива широко смятана за една от класиките в научната фантастика.
Докато служи във Военноморските сили на САЩ като фотограф, в писателската му кариера има временно прекъсване. През 1941 г. той се оженва за Флора Паркинсън, но се развежда с нея през 1945 г. Имат една дъщеря – Пени.

След войната той следва във Вашингтонския университет, където през 1946 г. среща на лекции по творческо писане Бевърли Ан Стюарт. Сключват брак в Сиатъл на 20 юни 1946 г. Първият им син, Брайън Хърбърт, се ражда на 29 юни 1947 г. в Сиатъл. Вторият му син, Брус Хърбърт, се ражда на 26 юни 1951 г. в Санта Роза, Калифорния. Франк Хърбърт не завършва следването си, защото (според Брайън) е изучавал само каквото го е интересувало.

След следването си той се връща към журналистиката и работи в “Сиатъл Стар” и “Орегон Стейтсман”. Също така, той е автор и редактор в списанието “Калифорния Ливинг” в продължение на повече от десетилетие.

Хърбърт започва да чете научна фантастика през 1940-те, и да я пише през 1950-те. Негови разкази излизат в “Стартлинг Сториз” и други списания. За следващото десетилетие той написва около двадесет разказа.

Кариерата му като романист започва с публикуването през 1955 г. на “Драконът и морето”. В тази книга той използва обстановката на подводница от 21 век, за да изследва нормалността и лудостта.
Хърбърт успява да се посвети по-пълноценно на писателската си кариера, когато съпругата му се връща на пълно работно време като рекламен автор в областта на складовата търговия, и става основният източник на доходи за семейството през 1960-те. Работата му върху “Дюн” започва през 1959 г. В интервю на Уилис Е. Макнейли той споменава, че веднъж трябвало да пише за списание статия за пясъчните дюни във Флорънс, Орегон, но се увлякъл в темата, и се оказал накрая с много повече суров материал, отколкото е нужен за статия. Статията никога не била написана, но се превърнала в семенцето на идеята, прерасла по-късно в “Дюн”.
Романът му отнема шест години изследвания и писане. Тъй като е бил много по-дълъг от стандартната комерсиална научна фантастика по това време, той бива издаден в списанието “Аналог” като две отделни серии, през 1963 и 1965 г. След това книгата е отхвърлена от почти двадесет издатели, преди да бъде приета за печат. Един от издателите, преди да отхвърли ръкописа, записва пророческите думи: “Може би правя най-голямата грешка на десетилетието, но…”. Накрая малкото филаделфийско издателство “Чилтън” дава на Хърбърт 7500 долара аванс, и скоро “Дюн” се превръща в небивал успех. Книгата печели наградите “Небюла” за 1965 г. и споделя наградата “Хюго” за 1966 г. “Дюн” е първият роман – представител на екологичната научна фантастика и съдържа множество широкообхватни, взаимосвързани теми, и е написана от гледните точки на много герои. Този метод бива срещан във всички други зрели творби на Франк Хърбърт.

Книгата не се превръща в бестселър веднага. Към 1968 г. тя е донесла на Франк Хърбърт около 20 000 долара, много повече от повечето научно-фантастични романи по това време, но не достатъчно, за да му позволи да се заеме само с писане.

През 1972 г. той най-сетне успява да се отдаде изцяло на писането. Радва се на значителен комерсиален успех през 1970-те и 1980-те. Живее в домовете си в щата Вашингтон и Хавайските острови. През това време създава многобройни книги, и изследва екологични и философски идеи. Продължава цикъла за Дюн с “Месията на Дюн”, “Децата на Дюн”, и “Бог-император на Дюн”. Други важни негови произведения от този период са “Експериментът Досейди”, “Богосъздателите”, “Бялата чума” и книгите, които той написва в съавторство с Бил Рансъм – “Инцидентът „Исус“”, “Ефектът на Лазар” и “Факторът на издигането”.

Успехът на Франк Хърбърт е помрачен от лична трагедия. През 1974 г. съпругата му Бевърли претърпява операция от рак, която дава още десет години живот. Тя умира през 1984 г. В послеслова си към “Дюн: Домът на ордена” Франк Хърбърт пише вълнуващо паметно слово за нея.
През същата година кариерата му процъфтява благодарение на филмовата версия на “Дюн”, режисирана от Дейвид Линч. Въпреки големите очаквания, големия бюджет и известните актьори, филмът е зле посрещнат и не особено успешен в САЩ. В Европа и Япония обаче той се радва на горещ прием. През същата година Хърбърт издава петата книга от поредицата – “Еретиците на Дюн”. По-късно същата година, след смъртта на Бевърли, той се омъжва за Тереза Шакълфорд.

През 1986 г. Хърбърт публикува “Дюн: Домът на ордена”, която обединява много от сюжетните нишки на сагата. Това е последната му книга. Той умира от рак на панкреаса на 11 февруари 1986 г. в Мадисън, Уисконсин, на 65-годишна възраст.
По http://bg.wikipedia.org/wiki/Франк_Хърбърт

Ева Браун завършва, германистика, романистика и педагогика в Берлин, след което се занимава с литературна критика и пише книги за деца и юноши. Омъжва се за известния романист и драматург Ервин Щритматер. Като член на комисията по чужда литература към Съюза на писателите в ГДР предприема много пътувания по света.
От 1966 г. Ева Щритматер започва да публикува стихотворения в списание “Нойе дойче литератур” , а в 1973 г. излиза първата и стихосбирка “Ще направя песен от тишина” , която я прави изключително популярна. Стиховете на поетесата се отличават с прецизни наблюдения над “дребните неща”, с моментни изблици на гняв, едва обуздавани от неизменно присъстващата рима, с любовни признания, които – по думите на Херман Кант – дразнят мъжете-читатели единствено с това, че не са отправени към самите тях… На много добър прием се радват и стихосбирките и “Лунен сняг покрива полята” (1975), “Едничка розата надмогва всичко” (1977), “Разговор между двама” (1980), “Хелиотроп” (1983), “Дъх” (1988), “Под променящата се светлина” (1990), “Красавецът” (1997), “Любов и омраза. Потайни стихове” (2000), “Сто стихотворения” (2001), “Зимата след лошата любов” (2004) и “Пейзаж” (2005).

Любов

Огънят беше страшен,
в него горяхме някога двама,
накрая остана само жарава.

Позната история, радостта ни отнела,
но днешния ден държи жаравата,
не се превърна всичко в пепел…

След буен огън, въглените остават.
Тъй скъпа е последната следа от топлина,
разбрах го в най-тежката си година.
Сега съм готова за ледовита зима,
може да ме затрупа снега,
но няма да ме надвие.
Какво би ме спасило от смъртта,
ако не е неизтлялата топлина.
Защото от любовта,
нашата, голямата
остава само това,
което истински е пламтяло.
Няма да има трева над нас,
няма да има камък,
докато живи въглени
от онзи пламък остават.

Докато има жрава,
може да лумне пламък…

Ева Щритматер

http://www.berlinerliteraturkritik.de/

Иван Федорович Драч ( 17 октомври 1936)
Иван Драч е роден в село Телиженци , Киевска област. Той е поет, сценарист, и политически лидер. Драч е завършил Киевския университет и Висшите сценарни курсове в Москва през 1964 година. Той работи в продължение на няколко години в сценарния отдел на Филмово студио “Девженко”. Негови творби са се появили при отпечатване от 1959 г. насам. Носител е на националната литературна награда “Шевченко”. Той е издал следните стихосбирки: Слънчоглед (1962 г.), Протуберанси на сърцето (1965 г.), Поезия (стихове, 1967), Балади на бъдещето (1967), При изворите (1972 г.), Корен и корона(1974), Киевско небе(1976), Сабя и забрадка (1981), Храм на слънцето (1988 г.), и Огън от пепелта (1995). Той също е автор на няколко сценария, които са били използвани за филми, включително за живота на Леся Украинка. Драч е признат литературен критик. Той застава начело на украинското литературно възраждане. Неговата поезия е известна със своята оригиналност, ярки образи, сложни метафори, философски размисъл, неологизми, и разнообразен ритъм. Драч е критикуван остро за отклонението си от каноните на социалистическия реализъм.
В края на 1980 Драч се очертава като един виден политически активист в Украйна. Като ръководител на Съюза на писателите на Украйна, той е родоначалник на народно движение в Украйна .
От 1998 до 2002 е народен представител в третото Народно събрание на Украйна.
На 9 септември 2006 г става Народен герой на Украйна.

От всичките твои фантазии
запомних само една…
Млад мъж с криле наранени
се навежда над нежна жена
Устата и` жадно се молят,
ръцете протягат се страстно
треперят коленете овални
гръдта се белее сластно,
но не е негова тя, не е негова…
Крилете му, макар ранени
на гордия простор ухаят
Не може той да литне дръзновено,
но и при нея не може да падне…
Небесен е той, а тя – жена земна.

По http://www.encyclopediaofukraine.com/pages/D/R/DrachIvan.htm

Николай Лилиев (псевдоним на Николай Михайлов Попиванов) (26 май 1885 – 6 октомври 1960)

Роден е в семейство на потомствени учители и свещеници, но от малък остава кръгъл сирак. Основно образование получава в родния си град, а после завършва търговска гимназия в Свищов през 1908.

Литературните му интереси се проявяват още през ученическите години, но тласък за поетическа изява му дава срещата с Димитър Подвързачов към края на 1903 година. По това време Лилиев е чиновник в старозагорската земеделска банка и е отпечатал само две пародии в сп. „Българан“, подписани с инициали.

През 1905–1906 година следва три семестъра литература в Лозана, откъдето изпраща стихове в списанията „Ново общество“ и „Демократически преглед“.Живее в една квартира с Хр.Досев и е близък до неговите толстоистки търсения. През 1907 е чиновник в Долна баня,където се запознава със С.Ничев -основал толст.комуна там; запознава се и с Димчо Дебелянов, среща се за пръв път с Владимир Василев и Боян Пенев, с които е свързана творческата му съдба. През 1908–09 година е учител в III мъжка гимназия в София. Заедно с Димчо Дебелянов се радва на покровителството на Димитър Подвързачов и на приятелството на млади поети, журналисти и художници от неговия артистичен кръг. Същата година в сп. „Съвременник“, № 2, под стихотворението „An die Natur“ („Към природата“) за пръв път се подписва с псевдонима Николай Лилиев, измислен от редактора на списанието Г. Бакалов.

През есента на 1909 година Лилиев спечелва конкурс и заминава за Париж, където следва търговски науки със стипендия на Министерството на търговията. От Париж изпраща стихотворения, които Подвързачов и Дебелянов публикуват в списанията „Съвременник“, „Оса“, „Смях“, „Наш живот“, „Демократически преглед“, „Съвременна мисъл“ и др. В хумористичните издания се подписва с псевдонимите Одуванчик, Анонимус, Лилипут. Кореспонденцията на тримата поети е ценен документ за епохата и за равнището на епистоларната култура.

През 1910 година Лилиев е представен с 14 стихотворения в първата „Антология на българската поезия. От Вазова насам“, съставена от Д. Подвързачов и Д. Дебелянов. След завръщането си от Париж (лятото на 1912 г.) е учител в търговската гимназия в Пловдив (1912–13) и в Свищов (1913–15).

По време на Балканската война е граждански мобилизиран в Стара Загора. През 1914 година участва със стихове, преводи и критика във всяка от петте книжки на редактираното от Д. Подвързачов сп. „Звено“. През Първата световна война е редник и кореспондент. След войната работи в Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост, в издателството на Александър Паскалев, в Дирекцията по печата във Външното министерство, в различни редакции. Първата му книга „Птици в нощта“ излиза в две издания. От началото на 1920 година Владимир Василев започва да издава сп. „Златорог“ и привлича Лилиев за съредактор и постоянен сътрудник.

През 1921 година Лилиев заминава (заедно с проф. Н. Михов) за Виена и до септември 1924 година работи последователно в големите библиотеки на Виена и Мюнхен върху подготовката на историческа библиография за българския стопански живот през вековете. В тези години стриктно изпълнява ангажиментите си към сп. „Златорог“, като осигурява голяма част от чуждестранната кореспонденция на списанието. През 1922 година излиза книгата му „Лунни петна“ (наградена от Министерството на просвещението).

От есента на 1924 до 1928 година и от 1934 година е драматург на Народния театър в София.

След поемата си „Родина“ (1925) в продължение на 9 години Лилиев не публикува нови стихове. Тази пауза е белязана с две важни събития в творческата му биография. В края на 1931 година се появява антологичната му книга „Стихотворения“, а през март 1934 в „Златорог“ излиза цикълът „При морето“ — последните стихове, които поетът отпечатва приживе. Те са свързани с пребиваването му във Варна, където е преподавател по френски език (1932–1934) в Търговската академия. Цикълът предизвиква широк отзвук. Възприема се като поетическо възкресение и обновление, като нова стилистична ориентация на поета.

Като драматург в Народния театър в София (1934–1960) Лилиев оставя трайни следи в българската театрална култура. Възражда и следва най-добрите традиции на театъра, положени от Пенчо П. Славейков и Пейо Яворов. Присъствието му се оказва особено стимулиращо за развитието на българската драматургия. Привлича за каузата на театъра най-добрите български писатели и преводачи. Превежда за нуждите на репертоара огромна част от европейската класическа и съвременна драма: Уилям Шекспир („Сън в лятна нощ“, „Ромео и Жулиета“, „Крал Лир“), Пиер Корней („Сид“), Морис Метерлинк („Чудото на Св. Антоний“), Хуго фон Хофманстал („Електра“), Виктор Юго („Ернани“), Алексей Толстой („Цар Феодор“), Хенрик Ибсен („Малкият Ейолф“) и др. Името на поета е свързано с разцвета на българския театър през 30-те и 40-те г.

След комунистическия преврат на 9 септември 1944 поезията на Лилиев е обречена на забрава и отрицание от страна на официалната комунистическа литературна критика. Избран е за академик (1945); участва активно в изданията на Института за литература при БАН, но повече не написва нито ред поезия.

От началото на века до войните Лилиев е един от най-талантливите поети на България. След появата на първите му книги неговата поезия се оказва в центъра на критичните полемики. Тя се свързва с върха и залеза на българския символизъм.

“Николай Лилиев е може би най-чистият, най-завършеният български лирик, ако имаме предвид красотата на задушевното звучене и голямата изисканост на стохотворната техника. Лилиев се прекланя пред сложността на човешката душа. Но и се стреми да я разбере, като потъва в не малко от нейните дълбочини, в нейните тайни. Поетът често чува нечувани гласове. Пътува извън границите на очевидното. Прекрачва доста прагове пред неизвестното от вътрешния живот на индивидуалността.” (из книгата на проф. д. ф. н. Юлиан Вучков “Върхове в историята на българската литература”).

Поезията на Лилиев е преведена на множество европейски езици, името му неизменно присъства в европейските литературни речници и енциклопедии.
НА страшен съд
вървят
тълпи,
не спи,
кипи
градът.

По вечен път
гъмжат,
сами,
тъми,
гърми
градът.

и нийде кът
да спрат
за миг,
велик,
безлик
градът.
Из „Градът“, Николай Лилиев

Приижда вълната на моята скръб
нощта е студена, безродна, беззвездна,
светът е далечен, претъпкан и тъп
пред някаква мисъл отровна аз чезна
приижда вълната на моята скръб.

Мъглите изплитат невидими мрежи
и там ще положат те мойто сърце.
Напразно в часът на безумни копнежи
ще вдигам безпомощни неми ръце,
целунал смъртта си, бездомен и морен.
Мъглите изплитат невидими мрежи.

Но, аз ще разкъсам скрепиний печат
на своя затвор, непознат и позорен,
и сам аз ще бъда в огромниея град,
целунал смъртта си, бездомен и морен.
О, аз ще разкъсам скрепиний печат!

Пред мене морето в забрава ще тъне
сред тая безбраежна, безтрепетна шир,
прохладна вълната сама ще разгъне
спасяващо рухо за саван и мир.
Пред мене морето в забрава ще тъне
“Приижда вълната”

http://bg.wikipedia.org/wiki/Николай_Лилиев

Рей Бредбъри – 22 август 1920, Уокиган, Илинойс

Рей Бредбъри (на английски: Ray Bradbury) е роден в Уокиган, щат Илинойс. Той не получава висше образование и след 1943 г. започва да се занимава с професионална писателска работа. Неговото първо произведение – разказа “Pendulum” е публикуван през 1941 г. в съавторство с Хенри Хъс. Първият му сборник с разкази излиза през 1947 г., но истинска популярност авторът постига при излизането на сборника “Марсиански хроники” (1950). Тази известност продължава и със следващите му книги.

За себе си той казва “Баща ми е Жул Верн. Хърбърт Уелс е мъдрият ми чичо. Едгър Алан По е братовчедът ми с крила на прилеп, когото държим в таванската стаичка. Флаш Гордън и Бък Роджърс са ми братя и приятели. Това е моето потекло. Като се прибави естествено и фактът, че Мери Улстънкрафт, авторката на “Франкенщайн”, ми е майка.”

Рей Бредбъри е носител на наградите “О’Хенри”, награда “Бенджамин Франклин”, награда на Американската академия, премията “Гандалф”. Той е удостоен с титлата “гранд-мастер” през 1988.
Рей Бредбъри е един от тези редки личности, чиято дейност е променила начина, по който хората мислят. Неговите повече от петстотин публикувани произведения – разкази, романи, пиеси, сценарии за филми, телевизионни сценарии, и стихове са пример за американското въображение в неговия най-творчески аспект.

След като читателят прочете творбите му никога не ги забравя. Неговият най-известен и най-обичан роман е ” 451 по Фаренхайт” Това е книга, която читателят носи със себе си през целия си живот. Рей Бредбъри е един от наистина класически автори на 20 век – и 21-ви.

Като признание за неговия ръст в света на литературата и влиянието му за толкова много години, Бредбъри получава наградата Национална книга от фондацията 2000 , както и медал за изтъкнат принос към американската литература от Националната академия на изкуствата през 2004 година.

http://www.raybradbury.com/