СтелаПро

Archive for the ‘Мария Байчева’ Category

Точно сега ще бъда доволна,
точно сега ще гледам право в слънцето,
ще се чувствам безгранична и волна,
ще пътувам и ще намеря зрънцето –
златен клас ще съм в полето.

Точно сега ще изгоря страха си,
точно сега ще благодаря, че те има.
Сърцето ми само радост ще носи,
а диханието ми – хубост незрима.
Лека птица ще съм в небето.

Точно сега ще обичам врага си,
точно сега самотата си ще изгоня.
Изхвърлени водорасли на брега са
лошите думи и горчивите спомени -
бяла вълна ще съм в морето.

Точно сега…

Аз вече вървя по мокрите камъни,
в средата на потока съм,
водата ме влече, но продължавам
запазвайки посокота.

Щастлива бях там на брега отсамния,
но винаги издирвах брод,
накрая го намерих, вярвай ми
началото бе сложено.

Аз стъпвам все по-твърдо и куражът ми
расте, защого силна съм.
Ще стигна други брегове, ще се покажат,
целта си ще постигна.

Аз винаги ще се стремя и себедоказвам
съвсем самодостатъчна,
ще търся думите неказани,
ще викам и ще плача.

И няма никакво значение къде си
наблизо или надалече,
защото аз вървя във равновесие
опирайки се в тебе.

Имало едно време една козайка, която живеела на планетата Лелевия и се наричала Нана. Планетата се огрявала от звездата Ра и винаги било ден. Господари на планетата били добрите роботи Хуманди, които се грижели за всичко.

Прочети приказката

Живяла някога на планета Лелевия маймунката Муму. Нейното голямо семейство обитавало банановата гора. Муму имала братче – Кико.

Веднаж се скарали за един сладък, голям банан. Сбили се, започнали да пищят и викат. Дошла майка им.

Прочети приказката

Сняг се сипе на звездички

Върху борови иглички

С бяла пелена полека

Скрива витата пътека

А на горската поляна

На пързалката голяма

Весели деца се смеят

Пъстри шалчета се веят

Късно  всички си отиват

И на топличко заспиват

Сам на снежната поляна

…………………….остана.

Мария Байчева

Мъничко момиченце бяга по алеята,

мъничко кокиченце във снега белее се.

Малкото момиче кляка и говори

с бялото кокиче, цъфнало на двора.

- О, здравей кокиче, ти кога порасна?

Не е ли студено в тази снежна пряспа?

Ще те нарисувам с моите боички.

Хайде да лудуваме, да ни гледат всички!

Малкото момиче хуква, бяга, тича.

Бузки розовеят, блещукат очички,

а едно кокиче камбанка люлее

от лехата в двора сякаш звънко пее.

Лудуват пред къщи  момиче с кокиче

Снежинки танцуват с любов ги обличат!

Гладкото водно огледало

отразява небето, което

потъва

в прозрачното

кристално дъно.

Полъхва нежен ветрец,

разлюлява водата,

ракривените отражения

рисуват

водна фантазия.

Багрите се сливат с вълните

и потапят

приказни образи.

Мигновения галят очите ми

Пробягва неясна емоция

После всичко утихва,

но изгубвам мига.

Забравям

къде отивам

и откъде съм дошла.

Имало едно време едно конче, което живеело на планетата Лелевия и се наричало Лоло. Планетата се огрявала от звездата Ра и винаги било ден. Господари на планетата били добрите роботи Хуманди, които се грижели за всичко. Лоло непрекъснато тичал, скачал, играел с другите коне или пасял тучна трева. На тази планета нямало реки, езера и морета. Пиели вода от специални растения, които се наричали Водянки. Лоло можел да отиде където си поиска, но не се отдалечавал от Оазиса, защото само там растяли Водянки. На планетата Лелевия било много горещо. Ако някой кон се отдалечавал много и не успявал да се върне навреме до Оазиса на Водянките, умирал от жажда.

Прочети цялата приказка

Боси стъпки по горещия камък,
жужат пчели край салкъма в двора,
мравки трупат от зърна замък,
под сенките са се скрили хора.

Пак по пътя прашен гърми моторът,
седя стисната плътно зад тебе,
майките ни все си мърморят,
но ние сме от дързост обсебени!

После плуваме на воля в реката,
не ни плаши лудият бързей,
аз съм видра – край теб се мятам,
шаран люспест си – тихо се плъзгаш.

Слънце грее и е жега голяма
лежим – гущери голи и боси,
наш е простора, граници няма
светът наш е, без да е собствен.

Мокри стъпки по горещия камък,
смях ни залива в сухото лято,
душите ни в радост и пламък
кръжат сякаш в безгрижно ято.

Всичко вече е казано с думи,
всяка песен е вече изпята,
скърца единствено помежду ни
времето, като жълт, ситен пясък.

Нищо никога не се повтаря,
в ново странство не звучи същото,
само рушат се, само изгарят
стари мостове, изминати пътища.

Вплита душата ми нишки в слово,
с него духът ми ражда вселена.
Цялото ме поглъща отново,
после се свива обратно в мене.

В България има много поети, много. Удивлявала съм се на виртуозност, интелект и талант. Понеже чета на няколко чужди езика и имам база за сравнение, съм се радвала, че естетическата наслада от стиховете на един немски поет примерно и един български е същата.

Точно тук искам да поговоря за магията на родния език, за вълшебството на българския език. Има такива наши поети, които са написали моите думи, с чиито произведения се отъждествявам напълно. Те са изразили моите чувства, моите мисли, моите усещания. Те са създали моята поетична вселена.

Александър Геров – къде е тайнството.

Чета стихотворението “Кръг”. Прост изказ, ясни сравнения, по детски чист стил. Но го прочитам пак. И още веднаж. Копнежите и надеждите са сладък плод, а духът съдържа в себе си живота. Всички огорчения и разочарования на ментално и физическо ниво не са в състояние да помрачат по детски гордия и лекокрил дух на поета, защото роденият поет е затворен кръг, съдържащ поетичното дръзновение на безкрайността.

КРЪГ

Аз съм затворен кръг – както яйцето

съдържа всичко нужно за живот,

така изпълнено и в мен сърцето

с копнежи, със надежди – сладък плод

От детството каквото в мене има,

когато в тоя свят съм се явил,

превърна се във чувство, мисъл, рима

и в стих безкрайно горд и лекокрил.

Какъвто бях като дете, такъв съм,

затворен кръг, изпълнен със неща

Не остарява моят дух невръстен,

изправен пред лицето на света.                         Александър Геров

Поезията е почувстваната философия, това, което ни “носи голямата тишина” на необозримото. Ние сме ограничени на земята. Само нашият дух може да се разшири, да се освободи, да докосне непознаваемото, тоест бога у нас. Това става единствено, ако не се привързваме към нищо и никого на този свят. Това послание го има от хилядолетия в религиозните и философски доктрини на цивилизациите, но как е казано от поета! Всъщност, като че ли всеки от нас може да го каже по този начин… А защо се вълнувам, къде е тайнството?

ГОЛЯМАТА ТИШИНА

От дълбокия Космос,
гдето вей хладина,
като шепот си носи
голямата тишина.                                               Александър Геров

ТАЙНА

За да не ти е мъчно никога,
към никого не се привързвай.
Живей във себе си. Там блика
вълшебен извор с ясен бързей.                                Александър Геров

Андрей Германов – хубостта на нашата земя.

Той ме тревожи, изпълва ме с чувство за загуба, за безвъзвратност на отминалото, за преходност и краткотрайност. Но стиховете му са мащабни, страстни, пълни с българския колорит художествени платна на 60-те. Неговите стихотворения са неподправени описания на преживяното от мен, от всички мои връстници в средата на миналия век. И хубостта на земята, където живеем. “Уханни дюли. Закъсняло ято.” Но и горестната вина за унищоженото, за подмяната на ценностите, за илюзията, че потребителското общество ще ни направи по-щастливи.

РИСУНКА

Далечен хоризонт, неясен хребет.

Избистрено небе и полъх свеж.

Гори липата с непонятен трепет,

със пламък жълт като голяма свещ-

Прозрачен дим над къщите се вдига –

ракия по казаните варят.

В далечината тракторни вериги

неясно прогърмят и пак замрат.

Уханни дюли. Закъсняло ято.

Спокоен път и скърцащи коли.

Свят изкован от тъмно старо злато

Спокойствие над нивите вали.

Неясен хлад едва-едва полъхва

и в тая есен като стар жетвар

отпаднал, кърът бавно си отдъхва…

И дреме във мъгли Балканът стар.                             Андрей Германов

ИЗСИЧАНЕТО НА ЛОНГОЗА

…

Със трупи?
Не!
Със трупове!
Мъзгата
от всеки пън димя като мъгла
и рухваха замлъкнали гнездата
и птиците с опърлени крила!
Лесът велик
умираше
полека.                                                                    Андрей Германов

…

Валери Петров – уникална поетична галактика.

Ако има уникална, неподражаема поезия в българската литература, това е огромното творчество на големия Валери Петров. В редките мигове, когато ме връхлита нихилизъм и ме затиска изцяло, аз се сещам за него. Тогава всички доводи, че нашият език се говори и чете от малко хора, че е осъден на изчезване избледняват. Ние си имаме виртуоз на словото, поет с главно П, несравним с нищо и никого, владетел на уникална поетична галактика в българската литература. А с преводите си е пресътворил на български език и най-великите поети на планетата. Сърцето ми се изпълва с благодарност и аз започвам да се радвам на простите, безценни неща от живота. Защото съм също част от пейзажа, този пейзаж, който се рисува с българско слово!

ЕСЕНЕН МИГ

Сред гоблена червен

на прозрачния ден

петънце едно синьо се мярка,

и от него пред мен –

орчарован пленен –

есента става двойно по-ярка.

Един смешен хлапак.

Наблюдавам го как

се мотае по склона отсреща:

рови шумата с крак,

но след малко все пак

за уроците май че се сеща.

И изчезнал едвам,

гасне горският плам,

а така бих желал да му кажа:

- Не си тръгвай! Стой там!

Имаш работа знам,

но си също и част от пейзажа!                                              Валери Петров

Петър Андасаров- поет, добър поет, много добър поет

В една статия за Петър Андасаров четох за “видовете” поети – поет, добър поет, много добър поет – и се замислих. Дали на мене, учителката ми липсва “отличен поет”, дали можем да дадем оценки на поетичния талант по шестобалната система и трябва ли да сме прочели всичко от автора, за да му поставим оценка. Но това, което не ми даваше мира, беше приравняването на думичката “поет” към оценка “среден три”. Всъщност винаги съм казвала на учениците си, че от три до шест разлика няма, единствено двойката е различна, останалите оценки дават диплома. Та в този смисъл съм съгласна с автора, написал ласкави думи за Андасаров, че има поети и стихоплетци. Разликата помежду им е в едно единствено нещо – онова неописуемо, което се нарича ПОЕЗИЯ го има при едните, а при другите го няма. Не напразно едно от най-известните определения на това нещо е: “Поезия е това , което се губи при превода.”

А колкото до Петър Андасаров, той е написал стиховете, които бих искала да напиша аз и затова съм му много благодарна. Обичам неговата поезия!

ВЕЧЕРНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Сняг в душата на деня –

сбъдната мечта на зима.

И върви към мен жена –

светла и необходима.

Цвят в ръцете на деня –

краткотраен смях на пролет.

Обич в поглед на жена

и небе за твоя полет.

Плод в полите на деня –

прещастливо дълго лято.

И мълчи до теб жена

с мисли за децата.

Скръб на есенни листа –

осланени пеперуди.

Трепка в тебе яснота,

гаснат твоите заблуди.                                                     Петър Андасаров

Помислено до цвят с пчела

В средата съм на лятото. А иде краят.

Затуй така забързано живея –

по всичките посоки на безкрая

като пчела за цвят копнея.

А може да ме срещне слънчев удар

или вихрушка смъртоносна;

и в нечии очи да е същинска лудост

стремежът ми – до цвят да се докосна.

Но мен ми стигат миговете на пчелата,

когато с устните на цвят денят й пее.

И тя – в магията на светлината

забравя просто че живее…                                                                            Петър Андасаров

Всъщност аз обичам стиховете на много владетели на българското слово, както и поетичните творби на много от майсторите на чуждоезиковите словеса. Те ме потапят в “магията на светлината” и ми става леко на душата, толкова леко, че “забравям просто че живея”.

Високите скали отварят врата в небето,

вървя сред цъфнала поляна, изкачвам се нагоре

тревата ме докосва меко,

със свежите листа ме спира.

Недей отива, спри недей отива

- ми казва тя.

Но аз вървя.

Кафявата скала е близо,

ще я докосна със ръка,

а после може би ще мина

през необятната врата,

отвъд върха…

Не е мечта непостижима,

просто една врата в небето

ме очаква.

ВРАТА В НЕБЕТО

С капка мед подслаждам извора,

с грам солчица го соля,

с бистра ледена водица

жаждата да утоля.

Боса съм, и по ливадата

сред тревица и цветя

търся момина сълзица

бяла китка да сбера.

Тръгвам по пътека писана

след сърница по следа.

Чудна, сладка песенчица

славеят след мен запя.

Зная с теб ще срещнем изгрева

под върбица край река.

Ако видиш бяла птица

• туй е моята душа.

С капка мед подслаждам спомена,

с грам солчица го соля

- времето е воденица

даже спомена ми смля.

Идвам с теб да срещнем залеза

край рекица под върба.

Трепка моята душица,

слята с твоята душа.

ВРАТА В НЕБЕТО

Досега му вървеше много. Напусна голямата Агенция за недвижими имоти и създаде своя. Нае две брокерки на работа и за кратко време, като отклони клиенти, той продаде апетитни парчета земя край морето и скъпи имоти в града и предградията. Избираше преди всичко клиенти англичани, които превеждаха парите по неговата сметка и така не виждаха за какви големи комисионни става въпрос.
Купи си апаратамент в най-престижния квартал на града. Тогава най-после Кати се съгласи да се оженят. Малко преди да се роди малкият, смени колата с мерцедес. Кати искаше нова кола и той я купи на лизинг. След една успешна сделка с десет декара земя на първа линия море, купи офиса. Взе ипотечен заем и купи ново помещение в суперцентър.
Но не беше предвидил кризата. Пазарът умря за броени месеци. Наложи се да уволни брокерките. Сега работеше сам. Беше заделил доста голяма сума за такива месеци, но тя се топеше.
Кати не искаше да чуе за кризата. Тя изискваше нейния лукс. При една козметичка ходеше на кола маска, при друга за епилация на мустаче, при трета за изящество на веждите. Обслужваха я двама известни масажисти, а фитнес треньорът и` беше особено взискателен. Куафьорът при когото си правеше косата беше прочут не само в крайморския град, но и в цяла Европа. За дрехи и обувки ходеха до Истанбул в новия МОЛ, за да е сигурна, че купува от известна марка.
Непрекъснато сменяха бавачките, грижещи се за малкия. Той успя да удържи победа и след като синът му навърши три години, го дадоха в известна детска градина. Условието беше да го води и взема той, защото Кати не можеше да става рано и да позволи появяването на сенки под очите и`.
§
Днес се надяваше, че клиентът ще хареса мезонета в новата кооперация на крайбрежния булевард. Офертата му беше лична. Мезонетът беше на шести и седми етаж, раздвижен, в баварски стил с морска гледка. Но клиентът се отказа.
Той остана в огромната празна трапезария на жилището, което до преди малко предлагаше за оглед, заключи външната врата, след това се качи по витата стълба на втория етаж, излезе на покривната тераса и погледна надолу.
Не му оставаше никакъв друг изход. Вече два месеца не беше плащал вноските по лизинга и ипотеката, а всички опити да продаде дори на половин цена офиса, се оказаха напразни. Дължеше пари на всички приятели. Качи се на парапета. Погледна надолу.
Продавачката от големия мебелен магазин на партера беше излязла да пуши и го видя. Веднага звънна на свой приятел в Районното управление на МВР, което се намираше през две улици. Пристигна полицейската кола.
Опитаха се да разбият вратата на мезонета, но тя беше масивна и добре укрепена. Съседите отвориха апартамента до мезонета. Пуснаха полицейския психолог на терасата през един прозорец до тази, откъдето гледаше самоубиецът.
Психологът – дребен черноок мъж се зае:
- Ти ли си собственикът на мезонета?
- Не, един грък е собственик. Аз съм брокерът, който го продава.
- Доколкото виждам не си в настроение, но всички изпадаме в такива дупки понякога.
- Аз вече съм в пропастта и нямам друг изход.
- Сигурно дължиш пари, но всички дължим. От памтивека. Даже основната християнска молитва е “прости нам дълговете, както ние прощаваме на длъжниците си”.
- Аз съм атеист – каза той и се заклати, после тръгна по парапета, като въжеиграч.
Психологът се изпоти, защото пожарната не идваше, а самоубиецът беше на път да падне.
- Недей така, слез обратно на терасата, а аз ще ти разкажа за себе си. Убеден съм, че моето финансово положение е по-лошо от твоето. – Полицейският служител се мъчеше да го предразположи.
Униформените през това време проверяваха дали могат да влязат в мезонета от съседните апартаменти, но се оказа невъзможно. Трябваше да чакат пожарната.
- Единият ми син учи в Германия, а другият в столицата. С жена ми получаваме мизерни заплати. За да ги издържам продадох бащината си къща. – продължаваше психологът.
Брокерът-самоубиец започна да се връща обратно по парапета.
- Не се хаби, ако ме разубедиш да сложа край на живота си няма да ти платят повече – каза съвсем убедено.
- Ако имаш застраховка ще изгори – отново започна черноокият психолог. – На жена ти нищо няма да дадат.
- Аз имам застраховка на сина си. Ще му дадат. Тя е голяма.
- Няма застраховател, който плаща при самоубийство. Абсолютно сигурен съм.
Брокерът скочи обратно вътре в терасата.
- Как не съм се сетил! Трябва да откупя първо застраховката! – вече споделяше с психолога.
- Аз ще дойда сега на вратата на мезонета и ти ще ми отключиш, нали?
- Да, ела. – брокерът беше съгласен.
Когато отвори, го нападнаха двама униформени и една медицинска сестра с голяма сприцовка успокоителни. Свалиха го и го качиха в линейката. Пациентът вече беше упоен. Малко преди да потеглат към болницата, мобилният телефон на брокера звънна. Сестрата го извади от джоба му и го подаде на психолога. Чак тогава пристигна пожарната кола.
§
Психологът постави апаратчето до ухото си и преди да успее да проговори го заляха с тирада от думи:
- Да не забравиш да вземеш малкия! Аз съм при моя фризьор, но ще ми трябват пари, защото една приятелка ще прави женско парти..
- Няма да може…
- Стига с тези твои огледи! Обади се на майка си да вземе детето, ти като не можеш! Имам само триста лева. Веднага идвай като ти казвам!
- Искам да …
- Нямам време да слушам баналните ти обяснения. Внимавай да не ме оставиш да чакам, след като си направя прическата!
- Госпожо! – но отсреща жената беше затворила.
Психологът подаде GSM-а на един от колегите си. Той си беше свършил работата. Другото вече беше в техните задължения.
§
Вечерта психологът и съпругата му, седяха в креслата пред телевизионния екран и гледаха новини по местната кабелна телевизия. Съобщиха за трагичен инцидент. След успешно предотвратяване на самоубийство, линейката която отвеждала самоубиеца в болницата се преобърнала и на място загинал пациентът, а медицинските лица тежко пострадали.
Даваха интервю със съпругата на починалия. Тя нескопосано обясняваше, че чак като и` звъннали от детската градина, че никой не е дошъл за детето, разбрала че нещо е станало с нейния изряден съпруг. Непрекъснато гледаше към камерата и трепкаше с изкуствени мигли.
- Тази кикимора сега ще си живурка с голямата застраховка! – каза с презрение психологът.
- Трябва да си направим и ние застраховки – живот! – добави жена му.

Откакто се върна от САЩ, спортистът осъществи много промени в живота си. В материален план за това помогнаха спестяванията му. Там той работеше като треньор на деца и живееше пестеливо.
Първо си купи широко жилище на старо в един двадесет етажен блок, на старо. Направи ремонт и му останаха пари за кола. После започна работа към един спортен клуб, а се нае и с няколко секции в тухникумите, така че месечните му доходи се оказаха прилични.
Но с някои битови неуредици не можеше да свикне. Например с обстоятелството, че през стената се чуваха кавгите на съседите и писъците на жената, когато мъжът я биеше. Много го дразнеше и дядото с бастуна, който го засичаше често в асансьора и го питаше кога ще се ожени и защо не вижда млади моми около него.
§
Оказа се, че учениците имат класна работа и отлагат масово тренировката. Спортистът се прибра рано следобед. Майка му беше донесла сърмички с лозов лист, а имаше и хубаво червено вино в хладилника. Беше решил да си почине, хапвайки от любимото ястие. В Америка българските госби най-много му липсваха.
Но съседите не се интересуваха, че той иска спокойствие и релакс. Започна се с обичайните крясъци и след това пищенето на жената говореше, че я бият.
Спортистът излезе по чехли в общия коридор на етажа и звънна в съседите. След голямо блъскане и хлопане му отвори плешивият съсед по потник, а жената надничаше зад него с размазан грим и разчорлена коса.
Спри да биеш жена си, защото ще извикам полиция! – каза с подчертано равен тон Спортистът.
А бе я не се меси в нашите семейни работи!
Спортистът влезе в коридора и хвана съседа за гушата.
Ако нямаш с кого да се биеш, аз съм насреща.
Плешивият го удари с юмрук в слънчевия сплит и това преля чашата.
Спортистът му удари два юмрука и бабаитът падна на пода. В това време набитата съпруга започна да крещи и да вика:
Помощ, пребиха мъжа ми! Помощ.
Появи се старчето с бастуна. Спортистът беше излязъл вече и казваше:
Да не съм чул повече крясъци, ясно ли е? Иначе ще извикам полиция следващия път!
След като влезе обратно в апартамента си и затвори вратата, Спортистът чу жената да вика по стария човек:
Какво си зяпнал бе дъртак! Да не изтървеш нещо!
Минке, ти нали викаше за помощ?
Ти ли ще помогнеш, бе! Тази буца Спортистът само като те бутне с пръст и ще паднеш!
Плешивият бияч псуваше и се заканваше.
§
Мъжът на Минка даде под съд Спортиста за нахлуване и побой. Адвокатът му беше извикал за свидетел дядото с бастунката. В залата цареше унила атмосфера. Оказа се, че дядото е на деветдесет, но държелив. Стоеше прав, подпрян на бастунчето си и даваше показания.
Адвокатът на плешивия, грижливо гледан мъж на около петдесет, с катинарче и къса подстрижка питаше:
Видяхте ли ищеца съборен на пода от обвиняемия?
Аз чувам добре. Не виждам хубаво. Чух, че Минка вика за помощ и затова излязох. После момчето де, спортиста каза, че ще извика полиция следващия път.
Съвсем нищо ли не видяхте?
Видях Минка чорлава и насинена. Ама той мъжът и` правилно я бие. Тя е голяма уруспия!
Секретарката, която записваше на компютъра се обърна към съдията, за да го пита как да напише последната дума.
Господин съдия, моля да обърнете внимание на свидетеля да не употребява обидни квалификации, защото моят клиент ще се принуди да съди и него!
Преди обаче съдията да каже каквото и да било, дядото се разсърди:
Ти за какъв ме вземаш бе момче, мене той няма да ме съди! Какво ще ми вземе, голия стар гъз ли? Тя Минка това работи – такова се с женени мъже, а после нейният ги кара да му плащат, за да не ги издаде на жените им! Затуй я бие!
Слушай старче, тук се отговаря само на въпросите. Нямаме време да ти слушаме глупостите! – от лустрото на адвоката не остана нищо. Той беше вбесен на кьоравия старец.
Имате ли други въпроси към свидетеля, господин адвокат? – запита съдията.
Не, нямам!
Адвокатът на подсъдимия също нямаше въпроси към свидетеля. След изслушване на двете страни, съдията отсъди сто лева глоба на Спортиста, за навлизане в частната собственост на съседите, защото това единствено се доказа от противоречивите показания на страните.
Когато излизаше от съдебната зала, Спортистът забеляза, че дядото още седи на креслото в коридорите на съда.
Ти защо още чакаш? – попита го.
Ами аз се съгласих да дойда, ако ме доведат и върнат, ама още ги няма да ме вземат , пък забравих да питам кого да търся като свърша.
Ти дойде със служебна кола, така ли?
Да, ама май ме забравиха!
Хайде идвай да те водя у дома!
Спортистът кимна на адвоката си и двамата буквално пренесоха стареца надолу по стълбите до колата на паркинга.
Ти хубаво влизаше в разговор с мене в асансьора, ама аз вместо да те поканя на чай да ме осведомиш за всички съседи, си навляках неприятности. Ще ми дойдеш на гости тази вечер, нали?
Ако имаш домашна ракийца ще дойда. Чай не пия! Само когато съм болен.