СтелаПро

Archive for the ‘Философия’ Category

Имануел Кант (1724 г. – 1804 г.)

” Трудно е да се предаде житейската история на Кант. Всъщност той не е имал нито живот, нито история. Имануел Кант е живеел някакъв механично подреден, почти изряден ергенски живот на една тиха уличка в Кьонисберг – стар германски град край североизточната граница на Германия. Ставане, сутрешно кафе, писане, четене на лекции, обед, отиване на разходка – всичко се е извършвало по разписание. Съседите знаели съвършено точно, че часът е три и половина, когато Кант в сив сюртук и с тръстиково бастунче излизал от дома и се отправял към малката липова алея, която и до днес се нарича в негова памет “философската разходка”.
Какъв странен контраст между външния живот на този човек и неговите разрушителни, смазващи света мисли.”

Хайнрих Хайне
Към историята на религията и философията в Германия, 1834 г.

Имануел Кант е роден през 1724 година в Кьонигсберг (днес Калининград), столицата на Прусия. Той е четвъртото от единадесет деца на семействотот. Баща му, Йохан Георг Кант е самарджия, родом от Мемел (днес Клайпеда) и син на преселник от Шотландия. Майка му, Регина Доротея Ройтер е родена в Нюрнберг. Кръстен при раждането си Емануел, той променя името си на Имануел, след като научава староеврейски.

Кант израства в скромна и особено набожна среда, свързана с пиетисткото направление на лутеранството, което се застъпва за силна религиозна отдаденост, лично смирение и буквално разбиране на текстовете на Библията.Смята се, че през целия си живот Кант не се отдалечава на повече от сто мили от родния Кьонигсберг.

През 1740 година, шестнадесетгодишен, Имануел Кант постъпва в Кьонигсбергския университет, където ще премине и цялата му академична кариера. Там изучава философията на Готфрид Лайбниц и Кристиан Волф под ръководството на Мартин Кнутцен, рационалист, който следи развитието на британската философия и наука и запознава Кант с новата математическа физика на Исак Нютон. Кант критикува традиционния идеализъм, според който реалността е изцяло въобразена, и създава своя собствена теория, наричана трансцендентален идеализъм.

През 1746 младия Имануел Кант прекъсва обучението си в университета и започва работа като учител.

От 1755 година редовно посещава университета в Кьонигсберг (днес – Калининград).

От 1770 година е вече щатен професор. Кант е първият голям философ, който получава университетско образование. Неговите лекции, както и публикациите му през този период са много разнообразни: математика, логика, география, теология, педагогика, право, антропология, метафизика. През 1781 година се появява първото издание на “Критика на чистия разум”. Това произведение, плод на единадесетгодишен труд, не среща очаквания успех от своя автор.

Основната философска доктрина на Кант е трансценденталния идеализъм. Неговите най-известни съчинения са „Критика на чистия разум“ и „Критика на способността за съждение“. Една от централните теми в работите на Кант е темата за човешката свобода — свободата да мислиш свободно, в синхрон със себе си, и свободата на изразяване на мисълта, свободата на човека от готовите предписания. Той оказва голямо влияние върху философията на романтизма и на идеализма през 19 век и работите му са отправна точка за Хегел. Кант се приема за родоначалник на немската класическа философия. Във „Всеобща естествена история и теория на небето“ той излага хипотеза за произхода на Слънчевата система, с която нанася удар на метафизичния възглед за света. От 1770 г. с т. нар. философия на критиката Кант се обявява срещу догматизма на умозрителната метафизика. Според него обективно съществуват „неща в себе си“, които действат върху сетивата и пораждат хаос на усещанията, поставяни в ред от априорни форми на сетивността (пространството и времето) и от 12 категории на разсъдъка. Поставя началото на диалектическия метод, доразвит от Фихте, Шелинг и Хегел. В няколко труда и съчинения с център „Критика на чистия разум“ Кант развива и учението логика, като разграничава обикновена или обща (формална) и трансцендентална логика. Етическата система на Кант в труда му „Критика на практическия разум“ е основана върху понятието дълг. Теориите на Кант довеждат до възникването на две основни школи (течения) във философията — кантианство и неокантианство.

Цитати

“От смъртта се боят най-малко тези хора, чийто живот е най-ценен.”
“Щастието е идеал не на разума, а на въображението.”
“Едно е сигурно, че почивката след работа е чиста радост.”

“За да вземем разумно решение, ние трябва първо да знаем какво не ни е необходимо.”

“На всички хора е свойствено моралното чувство, категоричния императив. Тъй като това чувство не винаги насърчава хората към постъпки, носещи земна полза, следователно, трябва да има някаква причина, мотивация за морално поведение, която е извън този свят. Това по необходимост изисква наличието на безсмъртието, Върховния съд, и Бог … ”

“Две неща изпълват душата ми с все нови и увеличаващи се чувства за чудо и благоговение : звездното небе над мен и моралният закон в мен. И двете обаче са тъмни и бъзкрайно дълбоки, извън моя хоризонт, така че аз не трябва да ги изследвам, а само да правя предположения за тях. Все пак аз ги виждам пред себе си и пряко ги свързвам със знанието за своето съществуване. ”

По http://bg.wikipedia.org/Имануел_Кант

Жан Пол Сартр (21 юни 1905 г. – 5 април 1980)

Жан-Пол-Шарл-Аймар-Леон-Йожен Сартр (на френски: Jean-Paul-Charles-Aymard-Léon-Eugène Sartre) е роден в Париж, в буржоазно семейство и е единствено дете. Сартр не познава баща си, който умира от треска малко след раждането му. Авторитетното място на баща заема дядо му Шарл Швайцер, който се занимава с обучението му до 10-годишна възраст. Времето от 1907 до 1917 г. младият Сартр прекарва обграден от ласките и вниманието на семейството на майка си, което развива у него известена степен на нарцисизъм. От малък Сартр проявява огромен интерес към книгите, които опознава в богатата библиотека на дядо си.

Този период завършва в 1917 г., когато майка му се омъжва повторно. Преместват се в Ла Рошел, където Сартр се сблъсква с контраста между реалния свят и приказката, в която живее до 12-годишна възраст. Заради болест се връща в Париж през 1920 г. Поради съображения за неговото образование, майка му решава да останат в столицата.

На 16 години Сартр продължава образованието си в лицея “Анри IV”. Там се запознава с бъдещия писател Пол Низан, който се превръща в най-добрия му приятел в продължение на дълги години до войната, когато той умира. Двамата приятели се справят с особена лекота с елитния училищен профил и завършват успешно средното си образование. Сартр се откроява бързо от останалите с революционния си дух. Полага изключителен труд в следването си, като чете повече от 300 книги годишно, пише песни, поеми, новели и романи. Създава множество приятелства с хора, който впоследствие ще се превърнат в известни личности, като Раймон Арон. През тези 4 години той не проявява никакъв интерес към политиката.

През 1939 г. Сартр е мобилизиран във Френската армия, където служи като метеоролог. Немските кавалеристи го пленяват през 1940 г. и той прекарва девет месеца като заложник в Нанси, а най-накрая – и в Stalag (в Германия – лагери за военнопленници) . През прекараното там време написва и първата си театрална пиеса. Заради крехкото му здраве Сартр е освободен през април 1941 г. Той отново започва работа като учител, след като му е върнат статутът на цивилен.

След като се завръща в Париж на 21 май 1941 г., Сартр участва в учредяването на тайната група Socialisme et Liberté заедно с писатели като Симон дьо Бовоар, Мерло-Понти и други. Socialisme et liberté скоро се разпада и Сатр решава да пише, вместо да се замесва в активна съпротива. Точно тогава той написва „Погнусата“ (La Nausée), “Битие и Нищо” (L’Être et le Néant), „Досиетата” и „Без изход”, като нито една от тях не била цензурирана от немските окупационни власти.

След август 1944 г. и освобождението на Париж той е изключително активен сътрудник в Combat, вестник, създаден от Албер Камю, философ и автор, споделящ сходни убеждения с неговите. Сартр и Бовоар остават приятели с Камю, докато той не се отказва от комунизма. Според Камю, Сартр е „писател, който се съпротивлява”, а не „съпротивляващ се, който пише”.

Сартр добива огромна популярност след Освобождението на Франция от немската окупация. Разпространява идеите си чрез политическото, литературно и философско издание Les Temps modernes (Модерните времена), което Сартр основава през 1945 г. За списанието допринасят също така и Симон дьо Бовоар, Мерло-Понти и Раймон Арон. Les Temps modernes поставя принципите за отговорността на интелектуалците пред своето време, както и за ангажираността на модерната литературата. Позицията на Сартр доминира всичките интелектуални дебати през втората половина на 20-ти век.

Публикацията на „Екзистенциализмът е хуманизъм“ (1945) става без знанието на Сартр, който я определя като необходимо опростена, но трудно сравнима с труда, който тя включва.

Екзистенциализмът стига своя връх. Всеки иска да бъде екзистенциалист и да живее като такъв. Сен-Жерман-де-Пре, кварталът, в който живее Сартр, се превръща в център на екзистенциализма, както и място, привличащо множество културни дейности. Рядко явление за френската философия е да получи толкова силен отзвук в публичното пространство. Това явление може да се обясни с факта, че всеки успява да стигне чрез своя прочит на творчеството на Сартр до екзистенциализма, и до постановката, че той изисква пълната свобода и отговорност за действията на хората пред тях самите, както и пред другите. Тези идеи се вписват напълно в особения климат след войната, където се смесват радостта и спомена за жестокостите.

Тръгвайки от идеята, че съществуването предшества същността, Сартр развива позицията си за свободата и значимостта на личния избор в “Битие и Нищо”, и по-специално в примера “Сервитьорът на кафе” (Le garçon de café). Във връзка с неизбежната обвързаност на всеки човек с обществото и нуждата от нея за съществуването на индивида Сартр казва “Адът, това са другите” (“L’enfer, c’est les autres”).

Сартр е активен поддръжник на Кубинската революция от 1960 г. В подкрепата си към борбата на революционерите Сартр се сближава с Че Гевара и Фидел Кастро. За Кастро Сартр казва: “Харесах го, странно е, харесах го много.”

Сартр продължава докрай социалистическата битка, поддържайки маоизма. Революционният вестник “Народната кауза” (“La cause du peuple”) е бил застрашен от изчезване до 1971 г., когато Сартр става главен редактор. Дълги години Сартр подкрепя левите и феминистки движения.

Произведенията на Сартр са повлияли на не едно поколение интелектуалци. Той заявява необходимостта от обществена ангажираност на хората на мисловния труд. Сартр е привърженик на идеята за марксистка революция, но не дава подкрепата си на Френската комунистическа партия, подчинена на СССР, което не задоволява изискванията му за свобода. Сартр членува в комунистическата партия до 1956, когато е потушено Въстанието в Будапеща. Заедно със Симон дьо Бовоар и приятелите си търсят политическо решение, отхвърляйки капитализма и сталинизма. Верен на своите идеи и принципи, Сартр отказва почестите, и по-специално Нобеловата награда за литература през 1964 г.

http://bg.wikipedia.org/wiki/Жан-Пол_Сартр

Толкова неща умират в нас

- спомени, приятелства, любови,

но безсмъртни в звездния си час

ние се възраждаме отново.

                     Камъкът космичен как продра

                      дрехата прозрачна на земята,

                      пламна ярко и не се разбра,

                      че не пада никому звездата.

                     В топъл август нощем метеор

                     свети безнадеждно. Свобода

                    носи със смъртта си сред простор

                   и чертае диря без следа.

                  Нашата целувка - миг без дъх,

                  нашата любов - изгарящ камък,

                 нашето падение - наш връх

                  и безсмъртието в мамещ пламък.

                Толкова неща умират в нас

                - спомени, приятелства, любови,

                но е жив у мене оня час,

                пари ме целувката отново.

Мария Байчева