Archive for the ‘Научна’ Category

Робърт Б. Чалдини (Robert B. Chaldini) учи в университетите на Уисконсин и Северна Каролина, докторска степен по психология получава в Колумбийския университет. Преподавал е  в държавния университет в щата Охайо, в Калифорнийския Университет в Сан Диего, в Аненбергското училище за комуникация при Южно-Калифорнийския университет, във Факултета по бизнес към Станфордския университет.
В момента Робърт Чалдини – професор в университета на щат Аризона, оглавява отдела по психология. В продължение на много години изучава общите теоретични принципи на успешните продажби и въз основа на своите изследвания разработва програма за обучение.
Класически в социалната психология става трудът на Чалдини “Психология на влиянието”, едно от най-добрите учебни помагала, в което са подложени на анализ  съвременните механизмите на мотивацията, усвояването на информацията и вземането на решения. Общият тираж на книгата в света надвишава един милион копия, преведена е на девет езика, а Чалдини е почти най-често цитираният социален психолог.
Лекциите си по психология на влиянието , ученият с голям успех е чел пред служители на компании като IBM, «Кока-кола», «Кодак», «Тексас инструментс», «Адванта»,  с внимание към неговите изследвания се отнасят представители на НАТО и Министерството на правосъдието в САЩ .

Полето на знанието е феномен, с който се запознах за първи път като участник в група за семейни констелации. И това, което видях и преживях там, остави толкова дълбоки следи в съзнанието ми, че оттогава насам моето възприятие като човек и като психотерапевт вече не е същото. Бях силно впечатлена както от теорията на Берт Хелингер за съществуването на семейна душа, така и от метода на практическа работа, чрез който участниците влизат в контакт със записите на тази семейна душа. Информационно–енергийното поле, което съдържа записите на нашата семейна душа, както и много други записи от колективното ни несъзнавано, е именно полето на знанието, за което говоря.

ПОВЕЧЕ

Значение на фикционализацията (художествената измислица)

Лекция пред научните дружества, изнесена в Ървайн на 24-ти Февруари 1997

Ако един литературен текст означава нещо за читателите си, той едновременно ни казва нещо за тях. Така литературата се превръща във вълшебната гадателска пръчица, която намира нашите предпочитания, желания, склонности и в крайна сметка нашия грим, маската, мимикрията ни. Възниква въпросът, защо може да се нуждаем от тази конкретна медия, особено с оглед на факта, че литературата като среда се поставя на равна нога с другите медии, които играят все по-голяма роля в нашата цивилизация и сравнението показва в каква степен литературата е загубила значението си като израз на културата. Колкото по-изчерпателно тя изпълнява своята социокултурна функция, толкова повече се приема за даденост, че литературата винаги ще бъде използвана.

Тя действително изпълнява някои функции, които варират от развлечения през информация и документация на изминалото време, но те вече са разпределени между много независими институции, които не само се конкурират яростно с литературата, но я лишават от по-рано всеобхватната и` функция. Има ли литературата все още какво да предложи, което конкурентните медии не са в състояние да осигурят?

Ще се опитам да се занимая с този въпрос, като се съсредоточа върху фикционалността (измислени светове, въображение, белетристичност) на литературата, от една страна с подробно описание как си представям фикционализацията (художествената измислица), и второ на интуитивното прозрение, защото  ние като човешки същества може би се нуждаем от тази форма на измислица.

* * *

Повечето хора свързват понятието „измислица” с определени раздели от литературата – например Приказки, но в другите си жанрови маски, литературата е също така това, което д-р Джонсън нарече “лъжа; лъжливост” . Многозначителността на думата се проявава във всеки смисъл и хвърля светлина върху другите думи. Многозначността, двусмислието води до процеси, които би могло да се нарекат “надхвърляне” (препокриване, обемане) на това, което е: лъжата, надхвърля истината, и литературното произведение надхвърля реалния свят, който съдържа. Следователно не е изненадващо, че литературните измислици са толкова често заклеймявани като лъжи, тъй като се говори за това, което не съществува, въпреки че се представя като художествена измислица, която ни изглежда като реалност.

Оплакването на Платон, че поетите лъжат, среща първата силна опозиция по време на Възраждането, когато Сър Филип Сидни отвръща, че “поетът … нищо не потвърждава и следователно никога не лъже ” , тъй като той не говори за това какво е, но за това, което е трябвало да бъде, и тази форма на надхвърляне е доста различна от лъжа. Фикцията и фикционализацията водят до двойственост, но лъжецът трябва да прикрие истината, а истината потенциално присъства, завоалирана зад маската на измислицата. В литературните фикции, съществуващите светове са превишени , но въпреки това те все още се разпознават, те са определени в контекста, който ги разкрива. Така лъжата и литературата са два напълно различни свята: лъжата включва истината и целта, заради която трябва да се скрие тази истина; литературната фикция включва идентифицираната реалност, която е подложена на непредвидими превъплъщения и изменения. И когато ние описваме фикционализацията като акт на надхвърляне, трябва да имаме предвид, че реалността не е забравена зад декорите: тя присъства в момента, като по този начин художествената измислица се натоварва с двойственост, която може да се използва за различни цели. За да следваме това, ще се съсредоточим върху фикционализацията като средство за актуализиране на възможното, за да адресираме въпроса защо хората, независимо от тяхната информираност, че литературата е измислица, изглежда непекъснато се нуждаят от фикции.

Въпреки че в днешно време никой не нарича литературни измислици – лъжа, те все още са заклеймявани като нереални, независимо от жизненоважното им значение и роля, които фикциите играят в нашето ежедневие. В книгата си “Начини на пресътворяване на света , Нелсън Гудман показва, че ние не живеем в една реалност, но в много, и всяка една от тези реалности е резултат от процеса на преработката на информацията, който никога не може да бъде проследен обратно като ” нещо упорито оставяно под чертата. “  Не съществува никакъв основен свят, който да поставим най-отдолу, но ние продължаваме да създаваме нови светове, от старите в един процес, който Гудман описва като “фактите от измислицата.”  Фикциите, напротив, не са нереалната страна на битието, те се изправят сами в опозиция на действителността, която нашето “мълчаливо познание” му се ще да бъде, те са по-скоро условия, които позволяват производството на светове, в чиято реалност, от своя страна, не трябва да се съмняваме.

* * *

2

Такива идеи са били първо изказани от Сър Франсис Бейкън, който твърди, че фикцията “дава сянка на удовлетворение на ума … в тези точки, където естеството на нещата ги изяжда и отрича.”  Това не е съвсем същото твърдение като при Гудмановите начини за сътворяване на света, но то показва как можем да получим достъп до недостъпни при анализ възможности. Това е мнението, че е оцеляла през вековете, и четиристотин години по-късно Маршал Маклухан, описа в “Изкуството да фантазираш” като продължение на човека .

Това може да бъде една от причините, поради които ние не можем да говорим за фикцията като такава, а само можем да я опишем чрез нейните функции, което означава, че трябва да наблюдаваме проявите , употребата и продуктите, получени от нея. Това се вижда дори с бегъл поглед: в епистемологията разглеждат фикциите като предпоставки; в областта на науката са хипотези; фикции градят основата на световната филмова индустрия, както и предположенията, които ръководят нашите действия са фикция, както добре знае всеки от нас. Във всеки от тези случаи, художествена литература има различни задачи за изпълнение: за епистемологичното публикуване, това е предпоставка; при хипотезата, говорим, че е тест; със световните филми, това е догма, чийто измислен характер трябва да остане скрит, ако не искаме фондациите да бъдат разрушени, а при нашите персонални действия, го наричаме очакване. Тъй като фикциите (измислиците) са с толкова много приложения, бихме могли също да се запитаме с какво те са подобни, и какво показват в литературата.

Без съмнение, литературният текст е обхванат от една широка гама от неидентифицирани компоненти, избрани от социални и други извън текстуални реалности. Разбира се въвеждането на такива реалности в текста – макар че те не са представени в текста сами по себе си – не означава, че де факто те са фиктивни. Наместо това, очевидното възпроизвеждане от текстовете на елементи от външния свят цели да подчертае целите, намеренията и стремежите, които определено не са част от възпроизвежданите реалности. Затова те се появяват в текста като продукт на един фикционализиращ акт, който превръща съдържащата се реалност в знак за нещо различно от себе си.

Като рожба на един автор, литературният текст доказва определена нагласа, за възприемане на света, насоките му към себе си или себе си към света. Ето защо всеки от текстовете прави набези в извън текстуални референтни области , и като ги нарушава, създава пълен със събития нов ред. В резултат на това структурата и семантиката на тези полета са предмет на определени деформации. Всяко едно е преиначено в текста и придобива нова форма, една форма, която въпреки всичко го включва и наистина зависи от него, макар и функция , това поле остава фикция в рамките на структурата на дадения свят. Тази функция сега става виртуална, а на фона, на който работата по преструктурирането се откроява, се забелязват чертите на стоящата в основата видима деформация. Освен това, произтичащото от това напрежение, показва, че референтния свят, който е обхванат, макар и надхвърлен, все още присъства в текста. Всеки литературен текст неизбежно съдържа подбор от различни социални, исторически, културни и художествени системи, които съществуват като референтни полета извън текста.

Допълнение към акта за подбор е актът на комбинацията, който също е един акт на фикционализация, белязана от едни и същи основни режими на опериране: пресичане на граници. Тук границите, които са преминати са вътрешно текстуални, вариращи от лексикалните значения до съотнасянето на символите. На лексикално ниво това е да се мине, например, с неологизми като “Богатството на Джойс” към термина облага, който съчетава думите дарение, благодеяние, благословия и фикция, сиреч измислица. Лексикалното значение на думата е изоставено и е преплетен нов смисъл, без да се губи от първоначалния смисъл. Това създава една фигура на основни връзки, която позволява разделяне на отделните елементи и непрекъсната смяна на гледната точка между тях. В съответствие с двете референтни гледни точки, се формира преден план и фон, и семантичната тежест се измества.

Друго ниво на съотнасянето трябва да се разглежда в организацията на специфични семантични демаркационни линии в рамките на текста. Те водят до вътрешно текстуални полета на референции, които дават възможност за героя на романа, например, да надскочи вътрешно маркирани граници. Такова пресичане на границите е създаване на събитие от субекта. То е “революционно”, доколкото нарушава една интра (вътрешна) текстуална организация.

Различните текстови групи, независимо дали става дума за раголени значения или превишаване на семантични граници при героите в повествованието, са неразривно свързани, те се описват взаимно една друга, всяка дума става диалогична, и всяко текстово семантично поле се дублира от другото. Чрез този двойно огласен дискурс, всяко изказване води до нещо друго след себе си и по този начин събитията се комбинират и развиват мястото на действието между тях, като настоящето е винаги дублирано от отсъстващия, често се преразпределят ролите и настоящото напълно се подчинява на отсъстващите герои: Както се казва, недоизказаното говори само за себе си, така че това, което не е казано, може да се доразвие и да получи присъствие. Няма трето измерение в текста, което би позволило да се прецизират съотношенията така, както това двойно значение на думите, както и елементите, избрани извън контекста и сега впрегнати заедно по един непознат начин и които са свързани чрез различни влияния, които си оказват едно на друго.

* * *

3

Следователно фикциите играят жизненоважна роля в дейността по разкриване на поведение, както и в създаването на институции, сдружения и световни изложения. За разлика от тях, които не са литературни измислици, литературни текстове разкриват своя собствена фикционалност. Поради това, тяхната функция трябва да бъде коренно различна от тази на свързаните с него дейности, дейности, които прикриват измисления си характер. Маскирането, разбира се, не е необходимо задължително да възнамерява да заблуди; това се случва, тъй като фикцията има за цел да даде основателно обяснение за правото на съществуване на една фондация, и светът няма да се включи, ако фиктивният характер на гореспоменатите бъде изложен на показ.

Когато една фикция сигнализира своята фикционалност – за което разбира се литературните жанрове са най-видимите и трайни знаци – нейните нужди са различни от тези, на приетите да прикриват измислиците. Вложеният “истински” свят е, така да се каже, поставени в скоби, едновременно показва, че той трябва да бъде разгледан, като реален свят, един свят, обаче, който няма емпирично съществуване, и по този начин само да се приеме като че ли е даден свят. В самостоятелнота разкриване на фикционалността, една от характерните черти на измисления текст излиза на преден план: разполага се света, организиран в текста под знака на “така би било ако”. Така читателите са ориентирани, че трябва да се дистанцират на разстояние от естественото им отношение към това, което четат. Но това не означава, забравяйки или трансцедирайки тези естествени нагласи, които не могат да бъдат заобиколени. Вместо това, те се считат за виртуализирания фон, който е латентна инстанция за сравнение, или най-малко като основа за тестване, което е от съществено значение, ако текстовите светове трябва да се асимилират. Така процесът на поставяне в скоби, тоест дистанциране разпределя отношението на читателя едновременно в естествено и изкуствено . Естественото отношение губи своята валидност, така че може да се развие ново, но новото не би могло да постигне стабилност, ако не може да се противопостави на старото.

Така целта за самостоятелно разкриване на фикцията излиза наяве. Ако светът представен в литературен текст не е предназначен да обозначава дадения свят, и по този начин не се превръща в аналог на нещо фигуриращо, той изпълнява две различни цели едновременно. Реакцията, провокирана от представители на съществуващия свят може да бъде насочена към откриване какво текстовият свят има за цел да “очертае по-нататък.” Аналогията, обаче, би могла едновременно да направлява реакцията на емпиричния свят, от който е произлязъл текстовия , което позволява този , произлязлият, да бъде възприет от една гледна точка на предимството, че никога не е бил част от съществуващия. В този случай излиза наяве обратната страна на нещата. Двойствеността на аналогията никога няма да изключи една от двете възможности, а в действителност, те изглежда взаимно се проникват, което прави възможно онова, което иначе би останало скрито.

Всички актове на фикционализация, които могат да бъдат разграничени в измислен текст, са актове на преминаване на границата. Изборът разрушава рамките на ектра текстуалните системи, както и границите на самия текст, сочещи референтни полета, които препращат текста към това, което е извън страницата. Комбинацията разрушава семантичните граници, установени от текста, като се започне от събаряне на ограниченията на лексикално значение като посегателство към характеристиката на героя и се стигне до стриктно прилагане на определени граници. И накрая, “така би било ако” конструкцията разкрива фикционалността на художествена литература, като по този начин руши описвания свят, създаден чрез подбор и комбинация, но при това индициращ, че ще бъде използван за невербална, измислено приповдигната цел. В самостоятелното оповестяване има двойно значение. На първо място, това показва, че фикцията може да бъде приемана като фикция (измислица). От друга страна, това показва, че описвания свят може да се възприема, като нещо, което е различно от себе си.

В крайна сметка, текстът води до повече от едно преминаване на границите, проявяващо се в рамките на опита на читателя: стимулира се отношението към един нереален свят, разгръщането на който води до временно преместване на собствена реалност на читателя. Тъй като актовете на фикционализация са насочени един към друг и има ясно белязана последователност, техните различни типове пресичане на границите гарантира асимилацията на един трасформиран свят, произлизащ вследствие на това.

Действията на фикционализация могат да бъдат ясно разграничени от различните образи, всеки от тях води до: избор резултати в разкриването на умишлените похвати на автора; комбинация на резултати, водещи до непознати отношения на обектите, избрани в рамките на текста, както и самостоятелно оповестяване на резултатите, което води до поставяне на представения свят в скоби, като по този начин го превръща в знак за нещо друго, и едновременно с това провокира естественото отношение на читателя. Всички тези случаи са “фактите от фикцията (измислицата).”

Освен това, различните актове на фикционализация носят със себе си различни варианти на разбулване и неяснота, така че произтичащата двойственост на компонентите може да бъде определена като едновременно взаимно изключваща се. Всички дискутирани досега фикционализации могат да се маркират с тази двойственост. Селекцията отваря пространство между референтните полета и разрушаването им в текста; комбинацията отваря друга област между взаимодействащите си текстови сегменти; а “ако би било, тогава” отваря друга между емпиричния свят и неговото транспониране в аналог на това, което остава неизказано между значението и това което се мисли в текста. Така формулата на фикционалност като симулация на взаимно изключващо се, дава възможност за описание на структурата на фиктивния компонент в литературата. Това поражда динамични процеси, резултиращи в константна интерпретация на нещата, които са в една единна общност, без изобщо да губят своята диференцираност. Усилието, произтичащо от опита за решаване на тази изконна диференциация създава естетически потенциал, който, като източник на смисъла, никога не може да бъде заменен с нещо друго. Това не означава, че фикционалният компонент на литературата е актуалното произведение на изкуството. Каквото произтича от това обаче, е, че фикционалният (измисленият) компонент прави произведението на изкуството възможно.

* * *

4

Сега ние трябва да разгледаме, какво означава тази двойственост на структурата и, още по-точно, какво може да индицира. Като пример за адресиране на този въпрос, ние можем да разгледаме един пасаж от романа “Непоносимата лекота на битието” от чешкия писател Милан Кундера, който разбуни духовете с това изказване за литературата, преди рухването на комунизма.

“Вторачен импотентно в двора, изгубен в колебанието какво да правя; слушащ упоритите гуркания на собствения си стомах когато правя любов, предавайки доверие, докато още калявам волята си, за да се откажа от бляскавия път на предателството; вдигайки юмрук само в тълпата по време на Тържествена манифестация; проявявайки остроумие единствено пред скрити микрофони – Познавам всички тези ситуации, имам опит върху самия себе си, но никоя от тях не е довела до рефлектиране в собствената ми автобиография или до моето представяне в реалния свят. Героите в моите романи са мои нереализирани възможности . Ето защо аз еднакво обичам всички тях, и също толкова съм ужасен от тях. Всеки един от тях е преминал границата, която аз съм заобиколил. Това пресичане на границата (границата, отвъд която собственото “Аз” изчезва), ме привлича най-много . Отвъд тази граница започва секретът на романа, за това се разказва в него. Романът не е авторска изповед, той е изследване на човешкия живот, хванат в капана на света, който ни заобикаля. ”

Възможностите, за които Кундера говори, лежат отвъд това, което е, макар че мислим, че те не биха могли да съществуват без това, което е. Тази двойственост е във фокуса на писателя, който е мотивиран от желанието да надхвърли реалността, която го заобикаля. Ето защо той не пише за това, което съществува, а го надвишава, като това надхвърляне е свързано с измерение, което запазва своята двусмисленост, защото зависи от това какво е, но не може да произтича от него.

От една страна, реалността на писателя избледнява в тесния обхват на собствените му възможности, а от друга , тези възможности превъзхождат това, което е и по този начин го обезсилват. Но това съзвездие от възможности не може да влезе в сила, ако е бил изоставен света, за който се чертае хоризонт. Вместо това, започва разкриването му, това което досега е изглеждало скрито в самия свят, пречупен в огледалото на възможности, става процес, представян да изглежда като клопка.

В романа, междувпрочем, реалното и възможното съжителстват, защото съществува само селекцията на автора за текстово представяне на реалния свят, което създава матрицата от възможности, които да изплуват на повърхността, чиито ефимерен характер ще ги остави безформени, ако не са били трансформация на нещо вече съществуващо. Но също така ще останат безсмислени, ако не са допринесли, за очертаване на скрити области от дадена реалност. Имайки двете – реално и възможно и все пак, в същото време, запазвайки разликата между тях – това е процесът, който ни измества от реалния живот, той може да се опише чрез израза “ако би било, тогава”. В противен случай, всеки, който е въвлечен в реалността, не би могъл да екперимантира различни възможности, и обратно.

В какъв смисъл, все пак, нашият свят е един “капан” и какво ни принуждава да престъпим границите? Всички авторски фикционализации (измислици) го правят, а така също и читателите на литературата, които четат, въпреки познанията за фикцията на текста. Фактът, че ние като че ли се нуждаем от това “екстази” състояние да сме край, извън и отвъд себе си, уловени в действието, но все пак откъснати от собствената ни реалност, произтича от неспособността ни да се проявим в истинската си същност. Да отстоим пред външния свят, това които ние сме, остава недостижимо за нас. Самюъл Бекет Малоун казва в: “Живи или измислени” -за нас, които не знаем какво е да живееш, трябва да измислим как да се изплъзнем от проникновението.” Има подобна мисъл, еднакво съдържателна от Хелмут Плеснер, която потвърждава Бекет от доста различен ъгъл, от този на социалната антропология: “Аз съм, но не притежавам себе си” . “Притежавам” означава да се знае какво е да бъдеш, което би изисквало трансцендентална позиция, в смисъл да контролираме самодоказаната сигурност на нашето съществуване с всичките усложнения, последици, значения и разбира се смисъл. Ако искаме да имаме това, което остава непроницаемо, тайнствено, недостъпно, ние се движим от нещо извън себе си, и тъй като ние никога не можем да бъдем себе си, и едновременно трансцендентална позиция на себе си, необходимо ни е да прибегнем към фикция (измислица). Бекет изказа това, което беше определено от Плеснер като проблем: че самостоятелното предрешаване, влизането в маскиран образ е отговорът на нашата недостъпност до себе си. Фикционализацията започва, където знанията оставят празноти, и тази разделителната линия се оказва Изворът на художествената литература, чрез която ние се разширяваме извън себе си и отвъд себе си.

Антропологическото значение на фикционализацията става безспорно по отношение на много непознаваеми реалности, проникващи човешкия живот. Началото и края са може би най-провокиращите от всички реалности от този вид. Това означава ни повече, ни по-малко, че посоката на нашето съществуване не се поддава на когнитивни и дори на експеримантални изследвания. Гръцкият лекар Алкмаеон смята, че е спечелил одобрението на Аристотел, когато казва, че хората трябва да умрат, защото не са в състояние да свържат началото и края на своя живот. Ако смъртта е действително в резултат на тази невъзможност, то едва ли е изненадващо, че това трябва да води до идеи, които могат да доведат до нейното отричане. Тези идеи ще доведат до скалъпяване на възможности, в това число и допускането, че свързвайки началото и края ще се създаде една рамка, в която бихме могли да изпитаме какво означава да бъдеш въвлечен в живота вечно.

В безкрайното разпространение на тези възможности изпъква факта, че няма средства за удостоверяване на условните връзки. Вместо това, въплъщаването на непознаваемото, се определя до голяма степен от исторически обусловените изисквания. Ако фикционализацията пристъпи границите, отвъд които непознаваемата действителност съществува, тогава е много вероятно да възникне необходимост от компенсация на исторически обусловения недостиг, хванат между непознаваемите начало и край, за да се индицира какво е възпрепятствано, недостъпно и недостижимо. В това отношение фикционализацията се оказва една вълшебна пръчка за измерване исторически обусловената изменчивост на дълбоко вкоренени човешки стремежи.

* * *

5

Ако границите на знанието водят до фикционализация като дейност, можем да възприемем икономическия принцип за работния процес: а именно, каквото се знае, не е необходимо да се потвърждава отново, а така фикционалността винаги субсидира непознаваемото. Това става поразително очевидно, когато хората, в контраст с липсата на контрол относно началото и края си, са в пълно владение на това, което е или това, което те са вътрешно Това важи за всички свидетелски преживявания в живота, който характеризиращ се с моментна сигурност, въплъщава точно противоположното на непознаваемото.
Свидетелски преживявания са в основата на Богоявление.

Любовта е може би най-интензивна от тези опитности, и за това е централната тема на представяне в литературата. Тя далеч не е лишена от опит, но той изключва конкретни знания, тъй като няма познания за това какво всъщност е любовта, а свидетелските показания правят всяко познание излишно. Свидетелските разкази са несъмнено опитност, която винаги ни изкушава да започнем да задаваме въпроси. Дали поради това, защото ние бихме искали да имаме ясни знания, които да са гарантирани от други със сигурност? Джером Брунер предоставя отговор на този въпрос, когато отбелязва в различен контекст: “За обекта на разбиране на събитията за човека е необходимо да се долови алтернативността на човешките възможности. И така не би могло да има край на възможните интерпретации.”

Ако е така, тогава представянето на доказуемата опитност в литературата се занимава с очертаване алтернативи за моментна сигурност. Това представяне обаче, би трябвало да бъде без ограничения, тъй като основаната на доказателства опитност не може да  отдели същността от външното проявление. Това прави алтернативите безкрайно разпространяващи се, както е известно от неограничените възможности за пресъздаване на любов в литературата. Убедителната свидетелска опитност е почти като едно нападение, тя се случва с нас и ние сме вътре в нея. Но опитът събужда в нас желанието да разберем какво се е случило с нас, и това е, когато опитността експлодира в алтернативи. Тези възможности не може да направят самите нас независими, те остават свързани с основаната на доказателства опитност, до която искаме да получим достъп.

Но това означава, че моментната увереност предизвика необходимостта от постановка по абсолютно същия начин, както и кардиналните мистерии. Сега, обаче, можем да видим децентрализираната позиция на човека, т.е. да бъдем и да не се притежаваме в малко по-различна светлина. Да не се представяме за самите себе си вече е само едно от проявленията на постановката, във визуализацията на увереност това прераства в противоположния импулс -желанието да се срещнем лице в лице със себе си. Въпреки това, ако увереността се разбира като компенсация за липсите, тази асиметрия рефлектира към жажда за алтернативи, дори за тези преживявания, които дават възможност за незабавна увереност.

Това е точката, в която литературните фикции се различават от обикновените фикции на нашия свят. Последните са предположения, хипотези, предпоставки, по-често са база за поглед към света, и може да се каже, допълнение на реалностите. Франк Кернмоде ги нарича “Съглашателска фикция” , тъй като се затваря нещо, което по своята същност е отворено. Фикционализацията в литературата обаче има различна цел. За да се престъпват иначе недостъпни реалности (начало, край и основана на доказателства опитност) може да се стигне само до осъществяване на постановка, която се самозадържа. Този постановителен акт е двигателят за движението отвъд себе си не за да надхвърлиш себе си, а по-скоро да намериш достъп до самия себе си. Ако такова стремление, излиза извън рамките на компенсаторните механизми, то тази необходимост остава основно незадоволена в литературни измислици.Последното винаги е придружено от съглашателско – регулиращи знаци, което сигнализира, че прословутото “ако би било тогава’ скицира естеството на всички възможности. Следователно, такава постановъчна компенсация на това, което липсва в реалностите никога не замаскирва факта, че в крайна сметка анализът не е нищо, освен въображение, и така в крайна сметка всички отворени възможности трябва да бъдат лишени от автентичност. Това, което е забележително, обаче е фактът, че информираността ни за тази не-автентичност не ни пречи да продължаваме да фикционализираме (измисляме).

Защо това е така, и защо все още сме очаровани от фикционалността, която се само-разкрива и разбулва всяка надежда-за компенсация като чисто подобие? Това, което дава потенциална сила на подобието, е следното:

(1) Нито една от подготвените възможности не може да бъде представителна, всяка една не е нищо друго освен едно калейдоскопно пречупване на това, което се отразява огледално и затова потенциално е безкрайно променлива. Така подобието дава възможност за неограничени превъплъщения на тези реалности, които са затворени за когнитивно проникновение.
(2) Възможностите никога не скриват или покриват разрива между самите тях и необяснимите реалности. Така подобието обезсилва всички форми на помирение.

(3) На последно място, разривът може да се представи по безброй начини. Така подобието вдига всички ограничения спрямо начините, по които сцената на действието може да се използва.

* * *

6

Подобието обаче, дава живо присъствие на неуловими страни на историите, така че те могат да проникнат в съзнателния ум, както ако са били обект на възприятие. Което никога не може да стане настояще и това, което се изплъзва от познание и изучаване, което е извън всякакъв практически опит, може да влезе в съзнанието само чрез фиктивно представяне, за съзнанието няма бариери – както забелязва Фройд – срещу осезаемото и няма защита срещу това, което можем да си представим. Следователно, идеите може да се родят в съзнанието от все още неизвестни истории, което показва, че наличието на такива не зависи от всякакъв предшестващ опит. – Между другото, нещо подобно може да се каже за съня и мечтите. Тук аналогично, мечтата е представление за мисълта, тъй като тя спуска нещо в съзнанието чрез поредици от истории, които не са идентични на себе си.

Нека обобщим като си зададем въпроса какво разкрива фикционализацията на литературата за превъплъщенията на човека. Ако литература позволява неограничено моделиране на човешката природа, можем да заключим, че това, което наричаме човешката природа е по-скоро безлична пластичност, която се поддава на непрекъснато културно-обвързано ново моделиране. Това по-нататък индицира, че непоправимият стремеж на хората да получат желаната представа за себе си, никога няма да получи окончателно форма, тъй като алчността непрекъснато ще нараства, обусловена от надхвърлените ограничения. Литературата радва с образна пластичност, предлага доспехи от форми, всяка от които постановява самостоятелна конфронтация. Като посредническа среда, тя може само да покаже всички фактори, които я правят да бъде илюзорна. Тя дори включва в себе си не-автентичността на всички моделиращи човека функции, тъй като това е единственият начин, по който тя може да представи променливия характер на това, за което посредничи. Може би това е истината, чрез която литературата събужда съзнанието, че това е една илюзия, което подлежи на отхвърляне като обикновена заблуда.

Освен това, литературата показва, че ние сме възможностите за самите себе си. Но тъй като ние сме инициаторите на тези възможности, ние не можем да бъдем всъщност такива – ние висим между това, което сме и което сме произвели. За да се развиваме като възможности за себе си – вместо да ги консумираме, за да посрещнем прагматичните изисквания на ежедневието – ги поставяме на видно място, създадаваме литературата като тяхна експозиция. Така литературните измислици разкриват дълбоко вкоренена диспозиция на превъплъщенията на човека, превръщат се в необходимия грим. Какво може да бъде това? Налага се отговора, че необходимостта от фикционализация сугестира самата себе си: Можем да представим себе си само в огледалото на нашите собствени възможности; или като монада в смисъла на думата даден от Лайбниц, ние сме детерминирани от раждането на всички представи на възможности в себе си; или ние можем да се справим с безкрайността на света с помощта на възможностите, които черпим вътре в себе си и проектираме върху света; или ние сме събирателна точка за неизброими роли, които сме в състояние да поемем, за да  разберем това, което най-добре ни характиризира. Тъй като никоя от ролите, в които можем да трансформираме себе си не е последна инстанция на това, което е възможно, човешкото същество се движи към нови и нови измислици. Ако фикционализацията снабдява човешкото същество с неограничени възможности за самостоятелно разширение, тя също разкрива присъщия недостиг – нашата основна недостъпност до самите себе си; поради тази празнина в себе си, ние сме обречени на креативност, сиреч съчинителство и създаване на измислени светове.

Но в крайна сметка фикционализацията не може да се приравни към някоя от тези алтернативни прояви. Вместо това, тя осветява това, че между постановката, като разклонение преминаващо границите, се съдържат необятни възможности пред човека за самостоятелно превъплъщаване. Фикционализацията, може да се счита като отворена за игра сцена, даваща възможност на всички алтернативи, изброени по този начин да разиграят възможностите си и да се противопоставят на всички опити за несъстоятелни ограничения. В този смисъл, фикционализацията предлага отговор на проблема, който гръцките философи считат за неразрешим: обвързване на началото и края заедно, за да се създаде една последна възможност, чрез която в края, дори и да не може да бъде превишена, може поне илюзорно да се отложи. Хенри Джеймс е казал: “Успехът на едно произведение на изкуството … може да се измерва със степента, с която то произвежда определени илюзии; тези илюзии, които ни водят във времето, през което сме живели друг живот – тези, които чудодейно разширяват нашия опит. ”

Волфганг Изер