СтелаПро

Archive for the ‘Поезия’ Category

Точно сега ще бъда доволна,
точно сега ще гледам право в слънцето,
ще се чувствам безгранична и волна,
ще пътувам и ще намеря зрънцето –
златен клас ще съм в полето.

Точно сега ще изгоря страха си,
точно сега ще благодаря, че те има.
Сърцето ми само радост ще носи,
а диханието ми – хубост незрима.
Лека птица ще съм в небето.

Точно сега ще обичам врага си,
точно сега самотата си ще изгоня.
Изхвърлени водорасли на брега са
лошите думи и горчивите спомени -
бяла вълна ще съм в морето.

Точно сега…

Аз вече вървя по мокрите камъни,
в средата на потока съм,
водата ме влече, но продължавам
запазвайки посокота.

Щастлива бях там на брега отсамния,
но винаги издирвах брод,
накрая го намерих, вярвай ми
началото бе сложено.

Аз стъпвам все по-твърдо и куражът ми
расте, защого силна съм.
Ще стигна други брегове, ще се покажат,
целта си ще постигна.

Аз винаги ще се стремя и себедоказвам
съвсем самодостатъчна,
ще търся думите неказани,
ще викам и ще плача.

И няма никакво значение къде си
наблизо или надалече,
защото аз вървя във равновесие
опирайки се в тебе.

Възторзи, страсти и мечти, всичко, вълнуващо кръвта - подхранва ясния светлик лампадите на любовта. Наяве често аз сънувам изминалите сладки дни, на хълма легнал как будувам под древни кули – висини. От лунна светлина зарята поражда ден и с него дева - надежда и любов позната, скъп ангел мой – Женевиев. Аз пеех, слушаше ме тя, облакътено изваяние лъчиста фигура – излята от залезно сияние. Без тежки грижи и тревоги в сърце си млада Женевиев ми слушаше с любов от бога печалните напеви. Изпях история старинна тъй мрачна и печална, сурова, дива, но невинна като угаснал пламък. Внимаваше, но с поглед сведен с руменина на нежен свян, боеше се да ме погледне как пълен съм с любов и блян. За скръбен рицар и` разказвах история от древността как е обичал неизказано Принцесата и хубостта и`. Как той е страдал … песента ми като молитва бе родена, за него бе изповедта ми, но мислех си за мене. Внимаваше, но с поглед сведен, със буря пламенна в кръвта, прощаваше ми как я гледах, изпълнен с любовта. И пеех аз с какво клеймо бил рицарят далеч изгнан, как във горите ден и нощ се скитал съвсем сам, Излизайки от дупка черна, или от тъмната гора, възниквайки от ден неверен в светло зелената трева - той от разбойници отбил незнайна дама в късна доба - не знаел сам че я спасил от срама и от гроба. Как във горчиво покаяние лейди прегръщала краката на рицаря…безумец не във състояние да успокои душата. И в тиха пещера го взела в предсмъртния му час, и цяла нощ глава привела се молела на глас И прошептях … вече достигнал края на песента изпята, задрезгавял, гласът утихна а арфата ми спря - Всичко, тъй властно над душите, обзе на Женевиев сърцето: таз чудна вечер, мойта лира, въздишката напевна, Неясният поток от мисли, страхът превръщаш се в надежда всички желания, потиснати чувството за безметежност - Всичко разтърси я до дъно - Любов, възторг и състрадание … И шепот устните изтръгнаха - нечуто кат’ дихание. Тя ме зовеше – и гръдта и` повдигаше се млада, бяла. Пое ми погледа, потръпна докосна ме замряла. Обви ми шията с ръце, гальовно, плахо и несмело, целувка кратка по лице и ласка неумела. И беше страст - и страх и срам, И бе неистово стремление да я притисна, да не дам да види моето вълнение. Успях, успокоих я аз, призна ми любовта си девата и моя е от този час. Мой ангел - Женевиев!

Орелски криля как да си метнех

и в наши стърни да си прелетнех!

На наши места я да си идам,

да видам Стамбол, Кукуш да видам;

да видам дали слънце и тамо

мрачно угревят, како и вамо.

Ако как овде слънце ме стретит,

ако пак мрачно слънцето светит,

на път далечни я ке се стегнам

и в други стърни ке си побегнам,

където слънцето светло угревят,

къде небото дзвезди посевят.

Овде йе мрачно и мрак м’ обвива

и темна мъгла земя покрива;

мразой и снегой, и пепелници,

силни ветрища и виюлици;

околу мъгли и мразой земни,

а в гръди студой и мисли темни.

Не, я не можам овде да седам!

Не, я не можам мразой да гледам!

Дайте ми криля я да си метнам

и в наши стърни да си прелетнам.

На наши места я да си идам,

да видам Охрид, Струга да видам.

Тамо зората греит душата

и слънце светло зайдвит в гората;

тамо дарбите- природна сила

со съта раскош ги растурила:

бистро езеро гледаш белеит

и си од ветар сино темнеит;

поле, погледниш или планина,

сегде божева йе хубавина.

Тамо по сърце в кавал да свирам,

слънце да зайдвит, я да умирам.

Любомир Левчев е първият българин, удостоен с наградата “Златен венец” на провеждащия се за 49-и път фестивал в македонския град Струга.
Повече

Един ден излегната на плажа, гледах как внучката ми подрежда черупките от миди и морски рапани в изящни редички. Върху мокрия пясък, заливан от вълните на морето. Нещо в тази подреденост и лъскава шарения ме грабна.

Нашите метафори тръгват напред независимо от нас, те знаят, преди ние да действаме. Защото, ако аз бях зависима от други начини за достигане на прозрението , мисля, че щеше да бъде за мен твърде бавно и нямаше да се получи. Имам нужда от нещо да служи като хралупа за емоциите и идеите ми, един кошер, който може да побере това, което е твърде ценно и сладко или трудно се докосва. Бъдеще време за мене няма, както няма и планиране или замисляне на образи. Аз никога не мога да преценя какво ще служи като събирателен образ за мен. Зная, че част от моето въображение, опипва пътя напред, усеща посоката си към това, от което се нуждая, внимава за появата на обаятелното, интегрира вниманието ми (Виж ме, искам нещо да кажа, много близо съм до теб). Това, което наблюдавам в ежедневието понякога ми показва, че има неща, които се нуждаят от вниманието ми. Често ми се струва, като че ли метафората е авангарда на ума, нещо в мен я достига, в пейзажа пред мен, в търсенето на пристан, на надеждното превозно средство или подходящото занимание.

На другия ден усетих себе си да мисля отново за шарените черупки, и ритъма ме овладя в опита просто да опиша това, което бях видяла. Аз почти винаги започвам с описание, като начин да се съсредоточа върху непреодолимото усещане за картината отвъд, за поезията, която ми е “дадена” и която е вътре. Знам, че това, което виждам с очите е само върха на айсберга, а ако направя усилия и проуча емоцията, и ако се почувствам щастлива, ще усетя цялостната картина, тази, която ме е заинтригувала, която ще се превърне в метафора, ще доведе до дълбочина и значение, ще ме доведе до прозрение. Целта тук е разследване, да се опитам да достигна това, което е толкова интересно, което ме е проникнало и хванало за гушата. Защото това не е само пленителен пейзаж, светът е пълен с прекрасни неща и сами по себе си те няма да ме принудят да пиша. Има нещо друго, някаква космическа гравитация, някакъв енергиен обмен с този образ, който ме принуждава , подтиква към необходимостта да го претворя.

Първите два стиха на стихотворението са очевидното наблюдение, но следващата тропа (дума/израз, употребен в преносно значение) примерно морски рапани, око на риба, цветна дъга – вече не са само описателни термини и не са само там, за да описват хрониката на физическата реалност на обекта . Подобно на всички описания, те отразяват душевното състояние на поета, те не са “неутрални”, макар че биха могли да претендират да бъдат, но вместо това предлагат гледна точка, позиция спрямо това, което се разглежда. В този случай едно от нещата, предложени от тези образи е взаимозаменяемост; ако сте видели черупка от морски рапан или черупка от мида или око на риба, понеже сте ги опознали, откривате подобието.

И така образът, който започна да се фокусира в стихотворение откри думите. Ако в друг един ден, друг път в живота си, бях погледнала наредените морски черупки, те можеше да са метафора за нещо друго. Но сега аз започнах да виждам защо са от значение за това стихотворение, и за мен:

Унификация

Лъскаво шарена до лъскаво шарена

черупки по морския пясък, погалени

от вълните пенливи, солени, игриви

тъй подобни и неразличими.

В рибарската мрежа риба забравена,

в окото и` образ – жена прошарена

с бледа кожа с оттенъци сиви,

коя е тази жена, има ли име?

Цветна дъга от морето изваяна

пише на думите дрехата снадена

тя топли само души щастливи,

единствени и неповторими.

Мода и блясък, еднакво шарени

кухи черупки – мъртво извадени

глухи за думи, за песни живи,

всички остават неназовими…

Започнах с тази изповед, защото какво друго е поетът освен един смахнат самотник, който застава на площада и въпреки че тълпата го заглушава и въобще не го слуша, той започва да изповядва душата си. И защото с моя нескопосан опит да опиша метафората като нещо лично, искам да ви обърна внимание на аналогичния метафоричен изказ на големите поети на двадесети век. Предлагам ви две поеми – едната на Иван Драч, а другата на Тед Хюз, преведени от великолепни майстори на българското слово.

Жени и щъркели

През август други, по-различни са жените-

в очите им димът е вече сивина.

Изчезват думите мизерни над главите

безмилостно познай се в поглед на жена.

Лежат на пясъка и сред вълните ранни-

подвижни, млади или в плен на старостта.

Светът безпаметен за тях е бяла пяна,

очите им се губят в утринта.

Бе нещо станало – и не тъй светло вън е.

един е бял. Друг – не. И август призори

със сърпа на луната тънко жъне

това, което с огън ги гори.

И тези щъркели, изпънали крилете,

покриха плажовете с танц летящ.

Извиха те с тъга човешка вдън небето

прощалния си, мълчалив вираж.

Виж: Над жените щъркели се вият.

По устните – горчива – лепне пепелта.

Какво очите ти така дълбоко крият?…

Шум на криле – и ти над мене затрептя…

Какво съзвучие между небе и зрелост -

криле не щъркели и длани на жени.

къде отлиташ, мила моя златочела?

Летят жени, светът лети над глъбини.

Там щъркели лежат сред пясъци небесни,

жените тук във залива кръжат.

И плясъкът на техните криле понесе

върху вълните си сърца – да се спасят…

Иван Драч

Превод Иван Давидков, Андрей Германов

Редактор Иван Давидков

Песен

О, повелителко, когато лунния бокал благослови те,

ти стана огън тих в небесна благодат на облак,

звезди вместо очи изплаваха из твоя облик

и в сянката ти аз блогословен се топлих

но ти си тръгна и след теб остана студ и поплак,

о, моя повелителко!

О, повелителко когато нежното небе обви те

ти бе скала от пяна – мраморна, но няма.

Кога над тази гробница ще се отмести камъка?

Кога ще отдадат вълните бялата си пяна?

Ти няма да умреш и няма да се върнеш

о, моя повелителко!

О, повелителко когато вятърът с целувки покори те,

ти му отвърна с музика на раковина светла.

А аз вървя подир водите, следвам ветровете,

откак сърцето чу я и се пръсна на парчета,

от твоите поклонници след туй със злост отнети,

о, моя повелителко!

О, повелителко когато те загубя помисли ти

за лунните ръце, които сипят хладни мълнии,

ръцете на морето от гръдта световна тъмни

на вятъра изпод ръцете сринатите хълми и

главата ми на любовта с венците трънни

отпусната в ръцете ми – ръцете с прах пълни

о, моя повелителко!

Тед Хюз

Превод Александър Шурбанов и Владимир Трендафилов

редактор Божидар Божилов

Сняг се сипе на звездички

Върху борови иглички

С бяла пелена полека

Скрива витата пътека

А на горската поляна

На пързалката голяма

Весели деца се смеят

Пъстри шалчета се веят

Късно  всички си отиват

И на топличко заспиват

Сам на снежната поляна

…………………….остана.

Мария Байчева

Мъничко момиченце бяга по алеята,

мъничко кокиченце във снега белее се.

Малкото момиче кляка и говори

с бялото кокиче, цъфнало на двора.

- О, здравей кокиче, ти кога порасна?

Не е ли студено в тази снежна пряспа?

Ще те нарисувам с моите боички.

Хайде да лудуваме, да ни гледат всички!

Малкото момиче хуква, бяга, тича.

Бузки розовеят, блещукат очички,

а едно кокиче камбанка люлее

от лехата в двора сякаш звънко пее.

Лудуват пред къщи  момиче с кокиче

Снежинки танцуват с любов ги обличат!

Гладкото водно огледало

отразява небето, което

потъва

в прозрачното

кристално дъно.

Полъхва нежен ветрец,

разлюлява водата,

ракривените отражения

рисуват

водна фантазия.

Багрите се сливат с вълните

и потапят

приказни образи.

Мигновения галят очите ми

Пробягва неясна емоция

После всичко утихва,

но изгубвам мига.

Забравям

къде отивам

и откъде съм дошла.

Марина Цветаева (8.10.1892 -31.08.0941)

Марина Цветаева е родена  в Москва в семейство на професор по изкуствознание и пианистка. Тя е една от най-крупните руски поетеси на 20 век.  През 1910 г. издава свой поетичен сборник “Вечерен албум”. От 1911 г. живее в Коктебел, Крим, общува с Волошин и Бели. През 1912 г. се омъжва за офицера Сергей Ефрон и публикува книгите “Вълшебен фенер” и “От две книги”. През тази година се ражда дъщеря им Ариадна (Аля).

През 1914 г., Марина се запознава с поетесата и преводачка София Парнак, връзката им продължава до 1916 година. Цветаева, посвещава цикъл стихове “Приятелка” на нея. Цветаева и Парнак се разделят през 1916 г., и Марина се връща при мъжа си, Сергей Ефрон. Отношения със София Парнак самата Цветаева описва като “първата катастрофа в живота ми.” В периода 1915-1916 създава поетичните цикли “Стихове за Москва”, “Безсъници”, “Стенка Разин”, “Стихове към Блок” и “На Ахматова”.

През 1917 г. се връща в Москва, но поради революцията не може да я напусне. В 1920 г. умира втората й дъщеря Ирина. Публикува сборника “Версти” (1921), създава поемите “На червен кон”, “Егорушка” (1921), “Юнак” (1922), завършва циклите “Ученик”, “Раздяла”, “Блага вест” (1921), “Преспи” и “Дървета” (1922).

През 1922 г. емигрира заедно с първата си дъщеря в Берлин, по-късно живее в Прага, от 1925 г. се установява в Париж. През 1925, след раждането на сина си Георгий се премества в Париж. В Париж Цветаева силно се повлиява от атмосферата около семейството си заради съпруга си. Ефрон е обвинен, че е бил нает от НКВД, и е участвал в заговор срещу Лев Седов, син на Троцки.
През май 1926 година с помощта на Борис Пастернак, Цветаева започва да превежда австрийския поет Райнер Мария Рилке, който живее на територията на Швейцария. Кореспонденцията и` с Рилке прекъсва в края на същата година със смъртта на Рилке.
През цялото време, прекарано в изгнание, не спира кореспонденцията Цветаева и Борис Пастернак. През 1926 г. когато се запознава с Райнер Мария Рилке, създава стихотворенията “Роман за тримата”, “Новогодишно”, “Поема за въздуха”. Приветства пристигането на Маяковски в Париж, издава книгата “След Русия” (1928). Следват поетичните цикли “На Маяковски” (1929), “Стихове към Пушкин” (1931).

През 1931 г. съпругът й моли за съветско гражданство и става съветски разузнавач. След циклите “Маса” (1933), “Надгробен камък” (1935), “Стихове към сирака” (1936) и “Стихове към Чехия” (1939) се връща в Москва в 1938 г. Същата година съпругът и дъщеря й са арестувани от КГБ, спряно е издаването на сборник нейни стихове през 1940 г. Поради настъплението на нацистите е евакуирана от Москва през август 1941 г., установява се в Елабуг (Татария), заедно със сина си. Болна и без средства за съществуване, тя се самоубива на 31 август 1941 г.

СЪРЦА И ДУШИ

Нашите души са зали за гости редки,

познаващи прелестта на пищни растения.

В тях да отдъхнат от скръбни пътеки

се настаняват разни мили видения.

Тесни килийки са сърцата ни зная.

В тях заключваме някой до сетния час.

В моята килия заточен до края

си ти мой, мили! Без друг. Само ти и аз.

ЧЕТВЕРОСТИШИЯ 1 На колко ръце – моите пръстени, На колко уста – моите песни, на колко очи – моите сълзи… По всички площади – моята младост! 2 Така излязла от страстния обръч ще дойде ден да кажа:”не ми е до обич!” Но къде си в календара на вековете ти ден, когато ще промълвя: ” стиховете не са за мен!” 3 Като сълза горчиво-солена капна капка в очите ми взрени там в небесните висоти, където плачеш за мене ти. 4 Бездомна във своите песни, попадам в душите без взлом. Разберете ме – не ми е лесно, но не е построен още моя дом.

Александър Твардовски ( 21.06.1910 г.- 18.12.1971 г.)

“Перед лицом ушедших былей
Не вправе ты кривить душой
Ведь ети были оплатили
мы платой самою большой”

“Пред лицето на това, което е било,

нямаш право да кривиш душа

Тези, които са били са си платили,

а ние ще платим най-голямата цена”

Александър Трифонович Твардовски, изтъкнат руски поет, е роден в Загоре, губерния Смоленск, в семейството на селски ковач, репресиран като кулак. Баща му Трифон Гордеевич Твардовски е начетен човек, в чийто дом често вечер на глас се четат Пушкин, Гогол, Лермонтов, Некрасов, А. К. Толстой, Никитин, Ершов. Дядото на поета, Гордей Твардовски, бил войник-артилерист, служил в Полша. Александър съчинява стихове от малък, още неграмотен и без да е в състояние да ги записва. Съвсем млад го поощрява и му става наставник Михаил Исаковски, работещ по онова време в реакцията на вестник «Работнически път». Твардовски учи най-напред в селското училище, после 2 г. в Смоленския педагогически институт, прехвърля се в Московския институт по философия, литература и история (МИФЛИ), завършва го през 1939 г.

В поемата си “Пътят към социализма” (1931) и “Страната на мравките” (1934-1936), изобразява колективизацията като утопична мечта за “ново” село, както и на идващия на кон Сталин като предвестник на по-светло бъдеще.

Независимо от факта, че родителите са били разкулачени и депортирани, той поддържа колективизацията на земеделските стопанства. Въпреки това, по-късно поетът коренно промени отношението си към колективизацията.

През 1931 г. са били арестувани по политически причини, баща му и братята му, младият Твардовски им намеква, да не се опитват да установят контакти с него. Обещаващ поет, той не е искал да застраши литературната си кариера. Два месеца по-късно, баща му е избягал от заточение, за да видите сина си и да разбере какво се случва с него. И синът му признава, че е ходил в полицията.

Участва в полската кампания 1939 г., във войната с Финландия 1940 г. и във Втората световна война като фронтови кореспондент. През 1941-1942 работи във Воронеж в редакцията на вестника на Югозападния фронт «Червена Армия». Редактор на сп. «Нов свят» от 1950-1954 и от 1958-1970.

Поемата «Василий Тьоркин» (1941-1945), «Книга за боеца без начало и край» – е поредица от епизоди от Великата Отечествена война, обединени от общ герой, с нея поетът става знаменит. Автор на поемата «Шир след шир» и на лирика (книгата «Лирика от различни години. 1959-1967», 1967). През 1960-те написва поемите «По правото на паметта» (публикувана през 1987) и «Тьоркин на онзи свят». Твардовски получава разрешението на Хрушчов за публикуването на «Един ден на Иван Денисович» от Солженицин. В «Нов свят» политическият либерализъм се съчетава с естетически консерватизъм. Твардовски се отнася студено към модернистката проза и поезия, отдавайки предпочитанието си към литературата на реализма. Създава плеяда свои талантливи последователи. От 1961 до 1966 г. е кандидат-член на ЦК на КПСС. Вярна спътница на поета е съпругата му Мария Иларионовна Твардовска (1908-1991), която му помага в редактирането на стиховете, 20 пъти препечатва поемата «Василий Тьоркин» и го убеждава да напише продължение, а след смъртта му публикува неговото творческо наследство. Малко след разгромяването на неговия вестник, Твардовски заболява от рак на  белия дроб. Александър Твардовски умира на 18.12.1971 г. в Красная Пахра, Московска област. Погребан е в Новодевичето гробище в Москва. Лауреат на Сталинска (1941, 1946, 1947), Ленинска (1961), Държавна (1971) награди. На български е превеждан от Николай Марангозов, Блага Димитрова, Андрей Германов, Найден Вълчев, Никола Инджов, Димитър Методиев.

***

О, тънък сърп на месец в новолуние,
блестящ сред пустите вълни на отражението,
о, полумесец от сребро, какви мечтания

люлеят нежно вълните на твоето сияние!

Дихание на трепетни листа,
въздишки на цветя в гората,
и сънното море … – Без песен, без плач,
без звук мълчи пространството на тишината.

Преситен от любов и удоволствие,

безсмъртният народ заспива …

О, тънък лунен сърп, какви мечтания

люлеят нежно вълните на твоето сияние!

Райнер Мария Рилке (4 декември 1875 -29 декември 1926 )

Райнер Мария Рилке (4 декември 1875 -29 декември 1926 )

Rainer Maria Rilke е австрийски поет, смятан за един от най-значимите творци на поезия от края на XIX и началото на XX век.

Рилке е роден в Прага, но е смятан за австрийски поет, понеже пише главно на немски в пределите на старата Австро-Унгарска империя. Израства в семейството на чиновник от железопътното ведомство. По желание на честолюбивата си майка години наред е възпитаван като момиче, носи женски дрехи и прически. След раздялата на родителите му, по настояване на бащата като противовес пет години прекарва във военно училище, където се чувства смазан физически и психически. Рилке следва в Търговската академия в Линц, а после записва философия, право и история на изкуството в университетите в Прага, Мюнхен и Берлин. Останалата част от живота му преминава в непрекъснати странствания из Италия, Испания, Франция, Дания, Швеция и Швейцария. Сред тях особено значение има пътуването му до Москва, където многократно се среща с Лев Толстой.

Последните си години Рилке проживява в Швейцария, където приятели му предоставят една кула в така наречения “Замък Мюзо”. Там поетът, вдъхновен от лириката на близките му Пол Валери и Андре Жид, пише стихове предимно на френски, някои издадени след смъртта му. Умира от левкемия и е погребан в двора на малка църква сред Бернските Алпи.

Животът ми е гладко езеро

Подобно гладко езеро живея

със болката на къщите крайбрежни,

дори не смея

навън от своето корито да изляза

да се надигна, за да се прелея…

Само понякога се приближавам и отдръпвам:

привличат ме разбитите желания

влекат ме към брега,

като сребристи чайки.

После утихва всичко пак отново…

Знаеш ли какво е жизненото ми желание,

разбрала ли си го

или все още търсиш?

Като вълна в морето сутрин
то иска, леко шумолящо

бременно с миди и искрящо,
да кацне на душата ти.

http://bg.wikipedia.org/wiki/Райнер_Мария_Рилке

Причината да съм щастлив и спра тъгата вътре в мен,
надеждата да забелязвам добротата, когато ме обгражда злоба,
желанието да намеря основание и никога да не оставя да си иде,
защото ще е всичко мое, което искам да почувствам, и узная.

Чух, че е трудно да се намери и трудно да се съхрани,
Разбрах, че поразява като песен, без думи и съзвучия,
Не знам кога, къде и как, нито дори какво
но съм усетил, че ме води до отчаяние и безнадеждност.

Привлечен от чувството, че съм изгубен, бих направил всичко,
за да почувствам причината веднъж, да различа фалшиво или истинско.
Бих искал тази опитност, нуждая се от осезание за чувството.
С достойнство може би аз няма да се променя и ще повярвам.

Намерих я, аз съм я имал … причината, която съм изгубил,

когато я почувствах, когато мислех, че е моя … завинаги…
Защото никога не е била това, което лесно ще унищожим.
Причината ми бе специална, причината ми беше ти.

Андрей Тудора

Все за нещо ще намери

да се начумери:

ту му млякото горещо,

ту пък друго нещо.

И задето Петко вкъщи

често тъй се мръщи,

Николинка, Ваньо, Митко

викат му “Сърдитко”